Читать «Край Рио де ла Плата» онлайн - страница 9

Стълпотворението от какви ли не народности е причина да чуете по улиците най-различни езици. Тук се срещат много по-често хора, владеещи до три, четири или пет езика, отколкото дори в европейските милионни градове. Накратко казано, докато човек се намира в чергите на града, по нищо не може да разбере, че е стъпил на южноамериканска земя. Той би имал същото основание да си помисли, че е попаднал в Бордо или Триест.

Докато любопитно се оглеждах и бавно се влачех из улиците, и аз самият се почувствах доста разочарован. Виждах само европейско облекло и европейски лица, каквито се срещат навсякъде, стига само по-тъмният им тен да не се смята за нещо необичайно.

Биеха на очи единствено белите и червени кордели, които много мъже носеха на шапките си. Едва по-късно разбрах значението на това украшение — онези, които имаха бели кордели, се числяха към политическата партия «бланкос», а привържениците на «колорадос» носеха червени кордели. Следователно сеньор Ескило Анибал Андаро не беше никакъв сватовник, а «бланко». Много вероятно към същата партия да се числеше и полковникът, с когото ме беше объркал. Може би щях да успея да науча името на този човек.

На Пласа де ла Индепенденсия по огромната фирмена табела разпознах къщата, където се намираше филиалът на моя хитър янки. Лицевата страна на сградата правеше всякакво друго, само не и импозантно впечатление. Освен приземния, тя имаше само още един етаж. Без никакви стъпала направо от улицата се влизаше през входната врата, която представляваше скъпоценна ажурена изработка от желязо. Зад нея започваше широк плочник от мрамор, водещ към павиран двор. Там бяха поставени големи дървени качета с разцъфнали растения, чийто аромат достигаше чак до мен.

Вратата беше заключена, макар че изглежда само през нея се минаваше за помещенията на кантората, посещавана от толкова много хора. Послужих си с чукчето на вратата, Тя се отвори с някакво механично устройство, без да се мерне жива душа.

В коридора видях по една врата и отдясно, и отляво. Месингова табелка ми показа, че търсената от мен врата е дясната. Когато прекрачих прага й, аз се озовах в едно доста просторно помещение, което получаваше светлина от няколкото отворени врати, водещи към двора. Тук имаше бюра, където работеха писари. До една продълговата маса в дъното на стаята стоеше някакъв мъж с кльощава фигура и твърде нелюбезно разговаряше с мизерно облечен човечец.

Обърнах се към най-близко седящия служител и го попитах за сеньор Тупидо. В отговор той само безмълвно посочи към кльощавия мъж. Тъй като въпросният човек беше зает, аз реших да го изчакам прав и така станах свидетел на разговора между двамата.

Лицето на сеньора имаше остри черти и надменно-лукаво изражение. Черната му брада беше подстригана според местния обичай — тя завършваше с остър връх.

Човекът, с когото разговаряше, изглежда принадлежеше към най-бедните слоеве от населението. Беше бос. Изпокъсаните му панталони, многократно изкърпвани криво-ляво, едва достигаха до половината от прасците му. Не по-малко опърпаната му връхна дреха е била някога навярно синя, ала сега бе съвсем избеляла. Около кръста си носеше увито като пояс съдрано пончо, откъдето стърчеше дръжката на нож. В ръката си държеше смачкана и обезформена сламена шапка. Лицето му бе силно загоряло от слънцето, кожата му бе сякаш от пергамент, а леко изпъкналите скули навеждаха на предположението, че една част от кръвта в жилите му е индианска. Този извод се потвърждаваше и от черната дълга и права коса, която се спускаше чак до плещите му.