Читать «Край Рио де ла Плата» онлайн - страница 314

Обаче двамата не направиха нищо подобно, а поеха обратно, за да рапортуват на майора.

— Жалко, страшно жалко! — обади се боцманът. — Изглежда до края на живота си няма да стисна никого между юмруците си!

Но по-добре, че стана така — както за двамата ездачи, така и за самите нас. Не беше изключено да не успеем да ги пленим съвсем безшумно и в такъв случай щяхме да се издадем.

Видяхме как майорът поговори с двамата. После даде знак всички да поемат по пътеката, а самият той застана начело на колоната, която в зиг-заг бавно запълзя към нас. Майорът бе нетърпелив и пришпорваше коня си по-енергично от другите, които следваха опасния път с по-голяма предпазливост. По този начин разстоянието между него и хората му значително се увеличи.

— Какво ще правим сега? — попита брат Иларио. — Ще му позволим ли да се приближи до нас, или не?

— Естествено, че ще му позволим.

— Но така ще се приближат и хората му, а пуснем ли ги да стъпят на безопасния бряг, съвсем сигурно ще се стигне до схватка, което все пак искахме да избегнем.

— Не се тревожете! Спипам ли го, той така ще се разкрещи, че те сигурно ще спрат.

— Ще го спипате ли? — попита боцманът. — Не е ли по-добре аз да свърша тази работа?

— Нямам нищо против, но гледайте да не го потрошите! Свалете го от седлото и го сложете да седне ей тук, в тревата. Това стига.

Застанахме зад храстите така, че майорът да не може веднага да ни види. Ето че в този момент той остави пътеката зад гърба си и стъпи на твърда почва. Пришпори коня си да мине между храстите и… ни забеляза. Един-два мига сякаш се вцепени от уплаха, но после силно извика. От негова страна щеше да е по-разумно, ако незабавно беше дал заповед за нападение, ала вместо това той изкрещя:

— Спрете! Назад, назад! Те са тук!

И така, той бе имал намерение да ни залови, а след като ни видя, караше хората си да бягат! Странен човек! Същевременно се опита да обърне коня си. Но ето че боцманът го сграбчи за колана, рязко го смъкна от седлото и като описа с него полукръг във въздуха, не съвсем нежно го остави седнал на земята.

Един бърз поглед ме убеди, че колоната беше спряла. Първият ездач се намираше на около десетина конски дължини от нас. Последният бе напуснал твърдата, сигурна земя, и беше между блатата, тъй че бяхме успели да хванем цялата колона в капан точно както го бяхме и предвидили. Майорът видя, че е обграден. Всяко бягство му изглеждаше невъзможно, освен ако не го измъкнеха неговите хора. Със съвсем безпомощен вид той поглеждаше ту към един, ту към друг от нас и не обелваше нито дума.

— Добре дошъл, сеньор! — поздравих го аз. — Най-сетне пак ви виждаме, само че на друго място.

Той прехапа устни и нищо не каза.

— Толкова дълго ви чакахме да се върнете — продължих аз, — ала изглежда трапезата, която жената на ранчерото ви сложи, ангажира вниманието ви толкова много, че на нас не ни бе възможно да ви чакаме повече. Просто си тръгнахме. Надявам се няма да го сметнете за незачитане на добрите нрави.