Читать «Край Рио де ла Плата» онлайн - страница 310

— Останете на конете още някоя и друга минута, синьори! Налага се да пояздите още мъничко, а после ще се върнете пеша.

— Защо пеша?

Сеньор, нима не казахте, че войниците ви нямат коне?

— Да, така е.

— Ами тогава трябва да им помогнем по-бързо да се придвижват. Ще вземем с нас всичките коне, за да улесним прехвърлянето им.

— Тази идея наистина не е лоша.

— Нали? Имаме над трийсет коня. Възседнат ли ги по двама, около седемдесет души бързо ще се озоват тук. Нужно е да побързаме, понеже не знаем кога ще се появят неприятелите ни.

— Оттук нататък пътят хубав ли е?

— Също тъй труден и опасен е, както дотук. Ще се прехвърлим през реката така, че от тази страна няма да останат никакви следи. А стъпим ли отвъд на здрава почва, ние тримата лесно ще се справим с конете. Но дотам останалите сеньори трябва да ни придружат и да ни помагат.

Така и стана. Свърнахме надясно и поехме нагоре по брега. Там пак имаше дълбоки мочурища, през които можехме да преминем само един по-един по съвсем тясна пътечка. Конете ни следваха бавно и предпазливо, като нито един от тях не си позволяваше макар и малко да се поразиграе понеже инстинктът им подсказваше, че над тях бе надвиснала опасност. Скоро се добрахме до някакво място с малко по-устойчива почва и забелязахме, че на отвъдния бряг имаше сравнително твърд пясъчен нанос.

— Тук ще се прехвърлим — каза Гомара. — Отсреща брегът е безопасен чак до кампото. Не се нуждаем повече от останалите сеньори. След като ни помогнат да вкараме конете във водата, те могат да се върнат.

Ние тримата — полковникът, Гомара и аз — навлязохме с конете в реката. Другите скочиха от седлата и след като вързаха поводите и стремената по-късо, натириха животните във водата. Всичко мина чудесно, защото реката не беше нито широка, нито буйна. Щом се озовахме отсреща, навързахме животните едно за друго в тропа, която от страх пред усърдно размахваните ласа послушно ни последва. Спътниците ни се върнаха при мястото, където преди малко бяха понечили да слязат от седлата. Понеже теренът все пак не беше съвсем безопасен, отначало бавно се отдалечихме от реката под прав ъгъл. Ала щом се добрахме до равнината, преминахме в галон и се понесохме надясно, в източна посока, защото полковникът предполагаше, че точно там ще намери войниците.

Едва ли бяхме яздили и петнайсетина минути, оглеждайки се усърдно за някакви следи, когато забелязахме двама ездачи, които се появиха на северния хоризонт и бързо се приближаваха. Съвсем естествено и те ни видяха и искаха да разберат що за хора сме. Полковникът ги очакваше с напрегнато любопитство и след като изминаха по-голямата част от разстоянието между нас, учудено възкликна: