Читать «Край Рио де ла Плата» онлайн - страница 30

— Защо не тръгнете с нас?

— Защото луната свети твърде силно, а ще очакват да се появите само със сеньоритата. Сигурно ще гледат за вас от прозорците. Затова трябва да отидете само двамата, иначе ще събудим подозренията на негодниците. Аз ще последвам моите другари, които тръгнаха по заобиколен път, за да се приближат до къщата откъм задната й страна.

— Що за хора са тези твои другари?

— Почтени йербатероси също като мен, които не се боят дори от дявола. Ще имате възможност да се запознаете с тях. И тъй, аз ще вървя, а след пет минути и вие тръгвайте към къщата!

Той свърна към улицата и изчезна в сенките, хвърляни от дърветата. Девойката се беше поотдръпнала от мен, но аз все още я държах за китката.

Кажи-речи не ми се вярваше, че това младо същество с толкова невинен израз на лицето играе ролята на примамка в полза на една банда комарджии. Навярно девойчето нямаше ясна представа за какви долни и осъдителни действия го използваха. До преди малко тя сигурно не знаеше, че искаха да ме убият. Изобщо бях склонен напълно да я оправдая. Тя изчака, докато йербатерото напълно се скри от погледите ни и тогава ме попита:

— Сеньор, вярвате ли, че баща ми е искал да ви убие?

— На този въпрос не мога да отговоря със сигурност. Не познавам баща ви, но смятам, че човекът, който ми го съобщи, няма защо да ме лъже. Струва ми се, че той има пълно основание да изкаже подобни подозрения. А освен това вече е установено, че вие сте се съгласила да ме подмамите в къщата!

— Така ми наредиха и аз трябваше да се подчиня, иначе не ме очакваше нищо добро.

— Но вие изпълнихте поръчението си изключително добре и затова с пълно основание мога да предположа, че притежавате значителен опит в подобни неща.

— Dios! Човек лесно се научава, щом трябва да го повтаря твърде често.

Думите й (както и тонът, с който ги изрече) обясняваха всичко. Тя беше темпераментна и лекомислена южнячка и очевидно не беше свикнала много-много да обмисля онова, което вършеше. Не беше трудно да се предвиди, че рано или късно щеше да пропадне. Но аз не можех да й помогна. Затова си замълчах и след уговорените пет минути се отправих с нея към дома й.

Луната добре осветяваше разстоянието между нас и къщата. Следователно оттам непременно щяха да забележат приближаването ни. Не бяхме изминали още и половината разстояние, когато девойката ме попита:

— Как мислите, сеньор, дали мъжете, които ни спряха, ще се отнесат твърде зле с баща ми?

— Навярно те нямат кой знае какво основание да бъдат добри към него.

— Тогава трябва да предупредя хората в къщата.

Тъй като не очаквах да направи опит за бягство, аз не държах ръката й така здраво, както преди. Тя се отскубна и хукна напред. Но само с няколко скока я догоних и я сграбчих за ръката.