Читать «Край Рио де ла Плата» онлайн - страница 27

Лицето му се разкриви от ярост, ала той нищо не каза. Накарах един слуга да ми отключи градинската порта. После се отдалечих в посоката, откъдето бях дошъл. При това пак тръгнах по средата на улицата, понеже не беше изключено онзи бандит все още да се скита наоколо, за да извърши повторно покушение срещу мен.

Все още не бях стигнал кой знае колко далеч, когато някъде напред се разнесоха припрени стъпки, които изглежда се приближаваха. Изглежда бяха двама души, които тичаха, и то от дясната страна на улицата. Отдръпнах се към лявата й страна, защото там лунната светлина не проникваше между гъстите корони на дърветата. Но несъмнено още отдалеч ме бяха вече забелязали, докато вървях по средата на сравнително добре осветената улица.

Ето че в този момент отсреща различих някакво девойче, което бързо тичаше и почти веднага забелязах, че го гони един мъж. Само след миг-два той го настигна и го сграбчи с две ръце.

— Помощ, помощ! — завика нападнатото същество, макар и с не особено силен глас. Може би уплахата задушаваше виковете й.

— Една целувка, една целувка искам! — чух гласа на мъжа. Двамата се сборичкаха. Втурнах се към тях.

— Помогнете ми! — извика изпадналото в затруднено положение момиче.

Нападателят мигновено я пусна и побегна към града. Избавената девойка беше семпло облечена по френска мода, а вместо шапка носеше испански шал, който в момента се беше разместил. Тъй като беше обърната към лунната светлина, успях да различа младото й, очарователно лице. Изглежда в ръката си държеше някакво шишенце.

— О, сеньор — каза тя, поемайки си дълбоко дъх, — какво щастие, че бяхте наблизо! Едва си стоя на краката от уплаха.

Тя наистина се олюляваше и аз я подкрепих.

— Успокойте се, сеньорита! Нищо лошо няма да ви се случи.

Тя тежко увисна на ръката ми, сякаш действително не бе в състояние да стои права, без чужда помощ, и като въздъхна, каза:

— Отвратителен човек! Преследва ме от сума време, но вече просто не мога да тичам.

— Познавате ли го?

— Не. Никога не съм го виждала.

— Изглежда за млади дами никак не е безопасно сами да ходят по улиците в тези късни часове. Нима не го знаехте?

— Знам, но трябваше да отида до аптеката, за да взема едно лекарство за моята баба.

— А къде живеете?

— Недалеч оттук. Но се страхувам. Колко лесно онзи човек може да се върне!

— Ако ми позволите, ще ви придружа до дома ви.

— Колко сте добър! С удоволствие приемам предложението ви. Мога ли и по пътя да се облягам на ръката ви?

— Разбира се!

Тя ме гледаше съвсем открито и непринудено в очите, ала все пак имах неясното чувство, че не бива да се доверявам на историята й. До този момент не бяхме помръднали от местата си, но след последните ми думи тръгнахме в обратна посока. От време на време тя вдигаше към мен изпълнения си с доверие поглед и ми разказваше за умрелите си родители, за единствено останалата й добра баба, която съвсем не произхождала от местното население, ами се била преселила тук от Германия.

Направи ми впечатление, че тя някак особено подчерта думата Германия и при това ме погледна очаквателно. Но аз си замълчах и я оставих да разказва.