Читать «Край Рио де ла Плата» онлайн - страница 14

Обаче в никакъв случай не мога да кажа, че събирачът на чай се държеше просташки. Дрехите му не подхождаха на обстановката, нито на другите посетители, но по отношение на поведението си той беше стопроцентов кабалиеро — обноските му бяха като на всеки друг, който има в жилите си макар само отчасти испанска кръв.

Брадатото му лице не беше от онези, дето се срещат под път и над път. Повечето време погледът му беше скромно сведен надолу, но вдигнеше ли бистрите си, остри и пронизващи очи, в тях се четеше израз на силна воля и собствено достойнство. Изглежда този човек обединяваше в себе си два различни характера — единият от тях бе на подтиснатия унизен работник, а другият — на храбрия разсъдлив скитник из саваните и девствените гори, който — щом се наложи — проявява и голямо самочувствие.

Той си избираше от предложените сладкиши с такава непринуденост, сякаш още от ранно детство посещаваше тези толкова приятни заведения. Наслаждаваше се на всичко със самоувереността на дама, свикнала с подобна обстановка, а изражението на лицето му с нищо не издаваше, че накрая аз ще трябва да платя сметката. С подбрани думи той ми каза:

— Дадохте ми знак да ви чакам, сеньор. Готов съм да изслушам заповедите ви.

— Нямам намерение да ви давам заповеди — махнах с ръка. — По-скоро имам една молба и искам да ви я изложа. Бях свидетел на края на разговора ви със сеньор Тупидо и от него разбрах, че сте зависим от този господин, нали?

— Хм! Може би! — отвърна той с усмивката на човек, който без особено да се ощети — като нищо може да подари някому и хиляда талера.

— Освен това чух, че с помощта на двеста книжни талера ще можете да се освободите от тази зависимост. Ще ми позволите ли да ви предоставя на разположение тази сума?

Той ме погледна слисано. Сумата, за която ставаше въпрос, не беше значителна — само тридесет и две марки, ала за беден събирач на чай като него сигурно не беше малка. Положението на този човек бе събудило съчувствието ми и исках да му подаря парите, макар самият аз да бях всичко друго, но не и заможен.

— Сериозно ли говорите, сеньор? — попита той. — Каква цел преследвате?

— Единствената ми цел е да ви дам възможност да си възвърнете търговската самостоятелност.

— Значи състрадание, така ли?

— Не, съчувствие. Думата състрадание има и едно друго значение, а то никак не би подхождало на кавалерското впечатление, което ми правите.

Помръкналото му в последните една-две минути лице просия.

— Значи въпреки бедността ми все пак ме смятате за кабалиеро? — заключи той. — Но как да съчетаем милостинята с понятие като кабалиеро?

— За милостиня и дума не може да става.

— Значи заем, така ли?

— Щом искате така да го наречете — да. Ще приемете ли?

— Може би да, а може би и не. Какви са условията ви?

— Ще ми дадете три процента лихви за сумата. Договорът ни може да се анулира с едногодишно предупреждение. При следващата ни среща всеки от нас има право да поиска прекратяването му, при което ще трябва да ми върнете парите след изтичането на една година.

— Ами ако не се срещнем повече?