Читать «Зной в полунощ» онлайн
Робърт Силвърбърг
Робърт Силвърбърг
Зной в полунощ
На Алис К.,
която научи един стар пес
на няколко нови номера
Неизвестен автор
„Това ми е мишената — каза си Хуанито. — Онзи там. Сто процента.“
Оглеждаше новите динко, които слизаха от току-що пристигналата от Земята обедна совалка. Този, когото си набеляза, беше дангалакът без очи — под гладката кожа между челото и носа едва се загатваха две вдлъбнатини. Нямаше и вежди — само ситни бръчици прорязваха пустото чело. „Сякаш са му заличили очите“ — помисли си Хуанито. Всъщност по всяка вероятност никога не бе имал очи.
Знаеше, че трябва да побърза. Конкуренцията бе сериозна. В чакалнята се бяха струпали като лешояди петнайсетина-двайсет измежду най-добрите агенти: Рики, Лола, Клюдж, Натасейниъл, Дилайла. Всички изглеждаха изгладнели. Хуанито не можеше да си позволи да остане настрана. От шест седмици не бе подхващал работа и вече беше време. Последният му клиент бе един украинец, който никога не спираше да бърбори и бе луд по танците. Търсеха го от Общността и може би от още два — три свята заради сделки с плутоний. Хуанито го бе издоил до последна възможност и повече нямаше накъде. Всеки новодошъл в даден момент усвоява правилата, приспособява се към тях и изчезва, преставайки да плаща. Тогава трябва да си намериш нов клиент.
— О’кей — обяви Хуанито, оглеждайки предизвикателно наоколо. — Онзи там е моят. Особнякът. С половината лице. Някой друг иска ли го?
— Целият е твой — ухили се Клюдж.
— Да — повдигна рамене Дилайла. — Целият.
Както винаги, Хуанито изпита разочарование, че Дилайла няма неговото въображение.
— За бога — добави тя, — сигурно ще береш куп ядове с него.
— Важното е да плаща — отвърна Хуанито. — Щом искаш да играеш на сигурно, нямам нищо против — усмихна й се той и махна с ръка към останалите. — Щом всички са съгласни, тръгвам. Ще се видим по-късно.
Спусна се по тунела за посрещачи. Ослепителната слънчева светлина се отразяваше върху сребърната повърхност на модула. Новодошлите динко се клатушкаха откъм отдалечения край покрай блестящия десетметров портрет на Върховния и се вмъкваха в помещението от червено стъкло, което представляваше дезинфекционна камера. Както обикновено, слабата гравитация им създаваше проблеми. В тунела тя бе едва една шестнайсета от земната. Вероятно и атмосферата ги притесняваше. Тук тя бе чиста, наситена с кислород и без никакви отпадъци. Бяха свикнали със смрадливата отвратителна каша, която минаваше за въздух на земята и която бе натъпкана с всевъзможни отрови и вонливи газове, съсипващи дробовете им и размекващи костите им.
В такива моменти Хуанито винаги се чудеше какво кара новодошлите да изберат именно Валпарайсо Нуево измежду всички светове в космоса. Не беше трудно да разбереш защо всички искаха да се махнат от Земята. Тя се бе превърнала в боклукчийска яма. Но имаше и множество други сателитни светове, където човек можеше да избяга. Можеше да се разчита на свеж въздух и на сносен климат в който и да е от тях. Тези, които пристигаха на Валпарайсо Нуево, си имаха специални мотиви. Те се деляха на две категории: такива, които идваха да се скрият, и такива, които идваха да търсят.
