Читать «Урановите уши» онлайн

Станислав Лем

Урановите уши

Живял някога един инженер-космогоник, който разпалвал звезди, за да победи тъмнината. Пристигнал той в мъглявината Андромеда, когато все още била пълна с черни облаци. Веднага завъртял грамаден вихър, а когато вихърът се задвижил, косгоникът посегнал за своите лъчи. Той имал три лъча: червен, виолетов и невидим. Омагьосал звездното кълбо с първия и то веднага се превърнало в червен гигант, но в мъглявината не станало по-светло. Боднал звездата с втория лъч така, че побеляла. И казал на ученика си: «Пази я!», след което отишъл да разпалва други. Ученикът чакал хиляда години и още хиляда, а инженерът не се връщал. Чакането му омръзнало. Позавъртял звездата и тя от бяла станала синя. Това му харесало и си помислил, че вече всичко може. Искал да я завърти още малко, но се опарил. Потърсил в ковчежето, което Космогоник оставил, а там нямало нищо, но някак си повече от нищо; гледал ученикът и не виждал никакво дъно. Сетил се, че това е невидимият лъч. Искал да подбутне с него звездата, но не знаел как. Взел ковчежето и го хвърлил цялото в огъня. Тогава всички облаци на Андромеда заблестели, сякаш грейнали едновременно сто хиляди слънца, и в цялата мъглявина станало светло като ден. Зарадвал се ученикът, но кратко траяла радостта му, защото звездата се пръснала. Тогава, виждайки пораженията, Космогоник долетял и тъй като не искал нищо да отиде на халост, хващал пламъците и правел от тях планети. Първата направил газова, втората въглеродна, а за третата му останали само най-тежки метали, така че от тях се получила актинидна планета. Свил я Космогоник, пуснал я в полет и казал: «Ще се върна след сто милиона години, да видим какво ще излезе от това». И тръгнал да търси ученика си, който от страх пред него избягал.

А на планетата, Актинурия, се появила могъщата държава на палатинидите. Всеки от тях бил толкова тежък, че можел да ходи само по Актинурия, защото на други планети почвата под него пропадала, а когато викнел, планини събарял. Но на родната си планета палатинидите стъпвали леко и не смеели да повишат глас, защото техният владетел, Архиторий, не знаел мярка в жестокостта си. Той живеел в дворец, изсечен от платинена скала, в който имало шестстотин огромни зали, а във всяка зала лежала по една негова ръка, толкова бил голям. Не можел да излезе от двореца, но навсякъде имал шпиони, толкова бил подозрителен, и досаждал също така на своите поданици с алчността си.

Палатинидите нямали нужда нощно време от никакви лампи или огньове, защото всичките планини на планетата им били радиоактивни, така че и при новолуние се виждало ясно. През деня, когато слънцето напичало прекалено силно, те спели в подземията на планините си и само нощем се събирали в металните долини. Но жестокият Архиторий заповядал да хвърлят в котлите, в които топели паладий и платина, късове уран и известил за това по цялата държава. Всеки палатинид трябвало да дойде в кралския дворец, където му вземали мярка за нова броня и му слагали нараменници и шлем, ръкавици, наколенници и забрало, които светели сами, защото били направени от уранова ламарина, а най-силно светели ушите.