Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 89

— Щом се добера до Пилиплок — запита Валънтайн, — какво да правя след това?

— Купи си билет за някой кораб до Острова. Пътува се няколко седмици. Когато стигнеш до Острова, вземи си квартира на най-долната тераса и започни изкачването.

— Изкачването ли?

— Ритуал на молитви, пречистване и посвещение. Ще се движиш нагоре от тераса на тераса, докато стигнеш до Терасата на преклонението, която е прагът на Вътрешния храм. Ти нищо ли не знаеш за тия неща?

— Някой е обработвал съзнанието ми, Делиамбър.

— Не ще и дума.

— Значи във Вътрешния храм?

— Ще бъдеш посветен. Ще служиш на Господарката като дякон и ако поискаш аудиенция с нея, ще трябва да минеш през специални обреди и да чакаш сън, в които тя ще те покани.

Валънтайн запита разтревожен:

— Колко време трае целият този процес: терасите, посвещаването, службата като дякон, сънятпокана?

— Различно. Понякога пет години. Десет. А може и вечно. Господарката няма време за всеки поклонник поотделно.

— А няма ли по-пряк начин за получаване на аудиенция?

Делиамбър издаде прегракналия кашлящ звук, който представляваше неговият смях.

— Какво? Искаш да почукаш на вратата на храма, да извикаш, че си нейният сменен син, да поискаш да влезеш?

— А защо не?

— Защото — отвърна врунът — външните тераси на Острова са замислени като филтри, за да не допускат да стават такива неща. Няма лесни пътища за свързване с Господарката и нарочно е направено така. То ще ти отнеме години.

— Ще намеря начин. — Валънтайн гледаше дребния магьосник право в очите. — Ще успея да достигна до съзнанието й, щом бъда на Острова. Мога да й извикам, мога да я убедя да ме покани. Може би.

— Може би.

— С твоя помощ това би могло да стане.

— Опасявах се, че ще стигнеш до това — произнесе Делиамбър сухо.

— Ти умееш да пращаш послания. Ние можем да се доберем, ако не до самата Господарка, то поне близо до нея. Стъпка по стъпка, като все повече се приближаваме до нея, скъсявайки безконечния процес по терасите…

— Би могло да стане — рече Делиамбър. — Но вярваш ли, че ще се съглася да извърша това пътуване с теб?

Валънтайн дълго гледа вруна, без да отговори.

— Сигурен съм — каза той най-сетне. — Преструваш се, че не желаеш, ала ти ми внуши всички подбуди които ме подтикват да отида на Острова. И то заедно с теб. Прав ли съм? А, Делиамбър? Ти желаеш повече от мен да се добера дотам.

— Аха — рече магьосникът. — Вече излиза наяве!

— Прав ли съм?

— Ако решиш да отидеш на Острова, Валънтайн, аз ще бъда с теб. Но решен ли си?

— Понякога.

— Променчивите решения са нездрави — произнесе се Делиамбър.

— Хиляди мили. Чакане с години. Мъки и интриги. Защо да съм готов на всичко това, Делиамбър?

— Защото си коронал и трябва пак да бъдеш.

— Първото може да е вярно, макар че много се съмнявам. Второто е под въпрос.

Погледът на Делиамбър беше лукав.

— Нима предпочиташ да живееш под управлението на един узурпатор?

— Какво значение имат короналът и управлението му за мен? Той е през половин свят, в замъка Връхни, а аз съм скитащ жонгльор. — Валънтайн разпери пръсти и се вторачи в тях, сякаш никога досега не бе виждал ръцете си. — Бих могъл да си спестя много усилия, ако остана при Залзан Кавол и оставя другия, който и да е той, да си седи на трона. Ами ако той е мъдър и справедлив узурпатор? Каква полза ще има Маджипур, ако свърша всичката тая работа само за да заема отново мястото му? Ох, Делиамбър, Делиамбър, приличам ли аз изобщо на крал, когато говоря тия неща? Къде е жаждата ми за власт? Как е възможно да съм бил някога управник, когато явно не ме интересува какво се е случило?