Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 60

— Моля ти се. Точно така казах: трябва да свърша това сам. Тази вечер няма да се мъкна по кръчми, повярвай ми.

Хджортът повдигна рамене.

— Добре. Нека бъде тъй, на мен ми е все едно. Исках само да ти помогна да се повеселиш — да ти покажа града, да те заведа на някои от любимите си места…

— Друг път — каза Валънтайн бързо.

И закрачи към Фолкинкип.

Улицата на продавачите на вода се намираше лесно — това беше добре подреден град, а не средновековна бъркотия като Пидруид и на всяка голяма пресечка бяха поставени ясни и четливи карти на града, — ала намирането на дома на съногадателката Тизана ставаше по-бавно, защото улицата беше дълга и тия, които молеше да го напътят, просто сочеха през рамо на север. Той продължи упорито напред и надвечер стигна до една малка сива къщурка, покрита с шинди, в жилищен квартал далеч от пазара. На прогнилата от лошото време предна врата имаше два символа на властниците кръстосаните светкавици, които бяха знакът на Краля на сънищата, и триъгълник, вписан в триъгълник, който беше емблемата на Господарката на Острова на съня.

Тизана беше яка жена, минала средната възраст, с тромаво тяло и необикновена височина, с широко силно лице и студени проницателни очи. Косата й, гъста и разпусната, черна, но прошарена с бели нишки, висеше върху гърба й. Ръцете й, които се подаваха голи от сивата памучна женска риза, бяха здрави и мощни, макар и с провиснали люшкащи се меса. Тя изглеждаше много силна и мъдра личност.

Тизана поздрави Валънтайн по име и го покани любезно в къщата си.

— Както вече сигурно знаеш, аз ти нося поздрави и благопожелания от Аутифон Делиамбър — каза той.

Съногадателката кимна мрачно.

— Да, той ме предизвести. Този мошеник! Но въпреки всичките му дяволии заслужава си човек да получи благопожелания от него. Предай му същото и от мен.

Тя сновеше насам-натам из малката тъмна стаичка, спусна пердетата, запали три дебели червени свещи, разпали малко тамян. Мебелировката беше оскъдна, имаше само един тъкан килим с дълги влакна в сиви и черни тонове, една стара дървена маса, на която стояха свещите, и един висок скрин за дрехи в античен стил. Докато се готвеше, тя говореше:

— Аз познавам Делиамбър от близо четиридесет години, ще повярваш ли? Запознахме се на едно празненство в Пилиплок през първите дни от царуването на Тиеверас, когато в града дойде новият коронал, лорд Малибор, който се удави при лов на морски дракони. Още тогава малкият врун беше голям дявол. Докато висяхме по улиците и викахме „ура“ за лорд Малибор Делиамбър рече: „Знаеш ли, той ще умре преди понтифекса“ — така както някой би предрекъл дъжд, когато духа южнякът. Предсказанието му беше ужасно и аз му изтъкнах това. Делиамбър пет пари не даваше. Неестествено е короналът да умре пръв, а понтифексът да остане да живее още дълго. На колко години, мислиш е Тиеверас сега? На сто? Или на сто и двайсет?

— Нямам представа — каза Валънтайн.

— Стар е, много стар. Той беше коронал дълго преди да влезе в Лабиринта. И откакто е там, се смениха трима коронали, представяш ли си? Чудя се дали няма да надживее и лорд Валънтайн. — Очите й се впиха във Валънтайн. — Предполагам, че Делиамбър знае и това. А сега ще сръбнеш ли с мен вино?