Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 46

— Този сън не ми говори нищо, само е изпълнен със страх и тайнственост.

— Виждам, че много си се уплашил. Беше мокър от пот и извика няколко пъти. Но мъчителните сънища са най-показателните, Валънтайн. Разгадай го сам.

— Моят брат… аз нямам брат…

— Нали ти казах, това е без значение.

— Значи воювах със себе си? Не разбирам. Аз нямам врагове, Карабела.

— Баща ти — подсказа тя.

Той се замисли върху това. Баща му? Помъчи се да придаде някакво лице на призрачния човек със сабята, но намери само още по-голям мрак.

— Аз не го помня — каза Валънтайн.

— Да не би да е умрял, когато си бил малък?

— Мисля, че е така. — Валънтайн поклати главата си, която започваше да бучи. — Не помня. Виждам едър човек… брадата му е тъмна, очите му са тъмни…

— Как се казва? Кога е умрял?

Валънтайн пак поклати глава.

Карабела се наклони по-близо до него. Улови ръцете му и запита тихо:

— Валънтайн, къде си роден?

— На изток.

— Да, ти вече каза това. Но къде? В кой град, в коя провинция?

— Ни-моя? — изрече той неопределено.

— Питаш ли ме, или ми съобщаваш?

— Ни-моя — повтори той. — Голяма къща, градина, близо до завоя на реката. Да. Виждам там себе си. Плувам в реката. Ходя на лов в гората на херцога. Дали пък не сънувам това?

— Наистина дали не сънуваш?

— Струва ми се като… нещо, което съм чел. Прилича на история, която са ми разправяли.

— А името на майка ти?

Той понече да отговори, но когато отвори уста, оттам не излезе никакво име.

— И тя ли е умряла млада?

— Галиара — произнесе Валънтайн неуверено. — Точно така беше, Галиара.

— Хубаво име. Разкажи ми как изглеждаше тя.

— Тя… тя имаше… — Запъна се. — Златиста коса, като моята. Нежна, гладка кожа. Очите й… гласът й звучеше като… толкова е трудно, Карабела!

— Ти трепериш.

— Да.

— Ела. Тук. — Тя отново го притегли към себе си. Беше много подребна от него и все пак в момента изглеждаше много по-силна, и близостта й го успокои. Запита кротко: — Не си спомняш нищо, нали, Валънтайн?

— Не. Фактически нищо.

— Не знаеш къде си роден, нито отде си дошъл, нито как са изглеждали родителите ти, нито дори къде си бил миналия звездоден, така е, нали? Сънищата ти не могат да те насочат, понеже нямаш спомени, на които да се опреш, за да ги разтълкуваш. — Ръцете й заровиха по главата му; пръстите й опипваха нежно, но решително темето му.

— Какво правиш? — попита той.

— Проверявам дали не си пострадал. Както знаеш, един удар по главата може да лиши човека от памет.

— Има ли там нещо?

— Не. Не, нищо. Никакви белези. Никакви подутини. Но това не значи нищо. Може да се е случило преди един или два месеца. Ще проверя пак, когато слънцето изгрее.

— Приятно ми е да усещам докосването на ръцете ти, Карабела.

— А на мен ми е приятно да те докосвам — рече тя.

Валънтайн лежеше спокойно до нея. Думите, които си бяха разменили, точно сега го смущаваха най-много. Разбираше, че други хора имат богати спомени от детството и юношеството си, знаят имената на родителите си и са сигурни за мястото, където са родени, а той нямаше нищо освен наслойка от неясни представи, тази мъгла от слаби, несигурни спомени, покриваща един празен кладенец, да, и знаеше, че там цари пустота, но бе решил да не надзърта в него. Сега Карабела го бе подтикнала да надзърне. Защо не беше като другите, питаше се той? Защо спомените му бяха лишени от вещественост? Дали не бе получил някакъв удар по главата, както намекваше тя? Или просто съзнанието му беше помътено, липсваше му способността да задържа впечатленията от преживяното, с години бе скитал из просторите на Маджипур, заличавайки всяко вчера с настъпването на всеки нов ден?