Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 345

Но знаеше, че е време да напусне жонгльорската сцена. Една след друга освободи ръцете си от предметите, които бе уловил, и постепенно се отдръпна. Когато стигна до първото стъпало на трона, той се спря и махна на Карабела.

— Ела — каза. — Качи се тук при мен, сега ние ще станем зрители.

Бузите й поруменяха, но без колебание тя остави бухалките, ножовете и яйцата и закрачи към трона. Лорд Валънтайн я улови за ръката и двамата се качиха заедно.

— Милорд… — прошепна тя.

— Шшт. Това е много сериозна работа. Внимавай да не се препънеш по стъпалата.

— Да се препъна ли? Аз, жонгльорката?

— Прости ми, Карабела.

Тя се засмя.

— Прощавам ти, Валънтайн.

— Лорд Валънтайн.

— Така ли ще бъде занапред, милорд?

— Всъщност не — отвърна той. — Не между двама ни. — Те стигнаха до най-горното стъпало. Двойната седалка, с лъскаво зелено и златно кадифе, ги чакаше. Лорд Валънтайн постоя за малко прав, загледан в множеството, херцозите, принцовете и обикновените хора. — Къде е Делиамбър? — прошепна той. — Не го виждам!

— Делиамбър не обича такива церемонии — рече Карабела, — та замина за Зимроел, мисля, на почивка. Магьосниците се отегчават от такива празненства. Пък и врунът, както знаеш, никога не е обичал жонглирането.

— Той трябваше да бъде тук — промърмори лорд Валънтайн.

— Когато ти потрябва пак, ще се върне.

— Дано. А сега ела да седнем.

Те заеха местата си на трона. Долу останалите жонгльори изпълняваха най-изумителните си номера, които се струваха чудни дори на лорд Валънтайн, макар че той познаваше тайните на тяхното синхронизиране; и докато гледаше, усети, че го обзема особена тъга, защото сега се бе оттеглил от жонгльорската трупа, бе се отдръпнал, за да се качи на престола, а това внасяше важна и сериозна промяна в живота му. Той знаеше извън всякакво съмнение, че времето му като скитащ жонгльор, най-волното и в някои отношения най-веселото време в живота му, вече е минало и отговорностите на властта, към която не се бе стремил, но не беше в състояние да отхвърли, отново се стоварваха върху него с цялата си тежест. Не можеше да отрече, че това му навяваше тъга. Обърна се към Карабела:

— Навярно скришом — когато дворът не гледа — от време на време ще можем всички да се събираме и да подхвърляме бухалки, а, Карабела?

— И аз мисля така, милорд. Ще ми бъде приятно.

— И ще си представяме… че сме някъде между Фолкинкип и Дюлорн, питайки се дали Постоянният цирк ще ни наеме, питайки се дали ще успеем да намерим странноприемница, дали… дали…

— Валънтайн, гледай какво правят скандарите! Можеш ли да повярваш, че са способни на такова нещо! Толкова много ръце и всяка от тях работи усилено!

Лорд Валънтайн се усмихна.

— Трябва да помоля Залзан Кавол да ми каже как изпълнява този номер — рече той. — Някой от тези дни. Когато имам време.