Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 338

Пое дълбоко дъх, сложи ръце на вратата на съдебната зала и я отвори рязко.

Отначало помисли, че това огромно помещение също е пусто. Само един от големите полилеи в другия край беше запален, хвърляйки мъждиво сияние. Валънтайн погледна наляво и надясно, по редиците полирани дървени скамейки, покрай нишите със спуснати завеси, в които бе разрешено да се крият херцози и принцове докато ги съдят, към високия трон на коронала… И видя една фигура в императорски одежди, застанала в сенките до заседателната маса под високия трон.

15

От всички необикновени преживявания през време на изгнанието му това беше най-необикновеното: да стои на по-малко от сто крачки от човека, който носеше някогашния му образ. Два пъти досега Валънтайн бе виждал мнимия коронал — през оня празничен ден в Пидруид — и се бе чувствал омърсен и обезсилен, когато го гледаше, без сам да знае защо. Но това беше преди да възстанови паметта си. Сега в полумрака съзря висок, як мъж с жестоки очи и черна брада, някогашния лорд Валънтайн, с царствено държане, а не свит, бръщолевещ или ужасен, който го гледаше студено, спокойно, заплашително. „Такъв ли съм изглеждал аз? — запита се Валънтайн. — Толкова мрачен, толкова леден, толкова отблъскващ?“ Предположи, че през всички тия месеци, докато Доминин Барджазид е притежавал неговото тяло, черната душа на узурпатора е прозряла през лицето и променила чертите на коронала така, че са придобили това ужасно, противно изражение. Валънтайн бе свикнал с приветливото си, слънчево ново лице и сега, гледайки това, което бе притежавал толкова години, никак не му се искаше да го има отново.

Доминин Барджазид заговори.

— Красив съм те направил, нали?

— А себе си — не толкова — отвърна Валънтайн сърдечно. — Защо се мръщиш, Доминин? Това лице беше по-известно с усмивката си.

— Ти се усмихваше прекалено много, Валънтайн. Беше прекалено непринуден, прекалено мек, прекалено добродушен, за да управляваш.

— Такъв ли ме виждаше?

— И аз, и много други. Чувам, че напоследък си станал скитащ жонгльор.

Валънтайн кимна.

— Все трябваше да се заловя с някаква работа, след като ти ми отне предишната. Жонглирането ми допадна.

— Не ще и дума — рече Барджазид. Гласът му кънтеше в дългата пуста зала. — Ти винаги си умеел най-добре да забавляваш другите. Приканвам те да се заловиш пак с жонглирането, Валънтайн. Печатите на властта са мои.

— Печатите може да са твои, но не и властта. Охраната те напусна. Замъкът е превзет. Хайде, предай се, Доминин, и ще те върнем в бащината ти земя.

— А климатичните машини, Валънтайн?

— Те работят отново.

— Лъжа! Глупава лъжа! — Барджазид се извърна и отвори рязко един от високите сводести прозорци. Поток мразовит въздух нахлу толкова бързо, че Валънтайн в другия край на стаята го почувства почти веднага. — Машините се охраняват от най-доверените ми хора — каза Барджазид. — Не твои хора, а мои, които докарах от Сувраел. Те няма да допуснат никого до тях, докато не им наредя да ги включат, та ако ще целият връх и Замъкът да почернеят и загинат, преди да дойде това нареждане, нека бъде така, Валънтайн. Нека бъде! Ще позволиш ли това да стане?