Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 329

Беше вече тъмно. Студената безмилостна светлина на звездите блестеше над главите им.

— Сигурно вече няма въздух — прошепна Валънтайн. — Смъртта ще настъпи скоро, нали?

— Това е истинска нощ, а не самото бедствие — отвърна Делиамбър. — Ние пътувахме цял ден без почивка и не сте усетили как минава времето. Вече е късен час, Валънтайн.

— Ами въздухът?

— Изстудява се. Разрежда се. Но още не е изчезнал.

— И значи има време?

— Има време.

Минаха последния главозамайващ завой на калинтейнското шосе. Валънтайн го помнеше добре: завоят, който опасваше като остра дъга склона на планината и за пръв път разкриваше пред зашеметените пътници гледката на Замъка.

Никога досега Валънтайн не бе виждал Делиамбър смаян.

Със сподавен глас магьосникът запита:

— Какви са ония сгради, Валънтайн?

— Замъкът — отговори той.

Да, Замъкът. Замъкът на лорд Малибор, замъкът на лорд Вориакс, замъкът на лорд Валънтайн. Отникъде не можеше да се види цялата постройка и дори някаква значителна част от нея, ала оттук поне се забелязваше един внушителен отрязък, грамада от зидария и тухли, издигаща се етаж върху етаж, плетеница върху плетеница, извиваща се спираловидно около себе си, танцуваща към върха така, че обайваше погледа, сияеща от блясъка на милион светлини.

Страховете на Валънтайн се разсеяха, мрачното му настроение премина. В замъка на лорд Валънтайн лорд Валънтайн не можеше да изпитва скръб. Той си идваше у дома и каквато и рана да бе нанесена на света, тя скоро щеше да заздравее.

Калинтейнското шосе завършваше на площад Дизимаул, който се простираше пред южното крило на Замъка — огромно открито пространство, застлано с калдъръм от зелен порцелан, със златна звездна емблема в средата. Тук Валънтайн се спря и слезе от колата, за да събере военачалниците си.

Духаше студен остър вятър, силен и пронизващ.

— Няма ли врати? — попита Карабела. — Нима ще трябва да го обсаждаме?

Валънтайн се усмихна и поклати глава.

— Врати няма. Че кой би нахлул в Замъка на коронала? Просто ще влезем през Дизимаулската арка ей оттатък. Но щом се озовем вътре, може да се сблъскаме пак с неприятелски войски.

— Охраната на Замъка е под мое командуване — обади се Елидат. — Аз ще се справя с нея.

— Добре. Да продължаваме нататък, да поддържаме връзка помежду си, да се уповаваме на Божествения. На сутринта ще се съберем да отпразнуваме победата си, заклевам ви се, че това ще стане.

— Да живее лорд Валънтайн! — провикна се Слийт.

— Да живее! Да живее!

Валънтайн вдигна ръце — и в знак на благодарност, и за да възпре врявата им.

— Ще празнуваме утре — рече той. — Тази нощ ще се бием и дано това бъде последната битка!

13

Колко странно се чувстваше, когато най-после мина под Дизимаулската арка и видя безбройните обайващи красоти на замъка пред себе си!

Като момче той бе играл из тези булеварди и алеи, бе се губил сред чудесата на безконечно преплитащите се галерии и коридори, бе гледал със захлас мощните стени, кули, оградени места и сводове. Като младеж на служба у брат си лорд Вориакс бе живял в Замъка, ей оттатък, в Пиниторския двор, където бяха жилищата на висшите чиновници, и много пъти се бе разхождал по парапета на лорд Осиър, откъдето се откриваше удивителна гледка към Морпинската падина и горните градове. А през краткото време като коронал бе заемал най-вътрешните помещения на Замъка, с възхита бе докосвал древните олющени камъни на кулата на лорд Стиамот, бе бродил сам из просторната кънтяща тронна зала на Конфалюм, бе изучавал строя на звездите от обсерваторията на лорд Киникен и бе размишлявал какво ще добави към Замъка самият той през следващите години. Сега, когато се намираше отново тук, разбираше колко много обича това място, и то не само защото беше символ на власт и имперско величие, каквито бе притежавал, а главно защото беше такова творение на вековете, такава жива, дишаща тъкан на историята.