Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 31

— Първо хвърлям, приятелю. Със съвсем малък промеждутък. Следи внимателно.

— Следя и пак не мога да го проумея.

— След парада, когато имаме време, ще ти покажа как го правя.

— Къде отиваме оттук?

— Не знам. На изток, както ми каза Карабела. Ще ходим там, където има панаир или карнавал, или празненство, където им трябват жонгльори.

— И аз ли ще стана жонгльор, Валънтайн?

— Ако желаеш. Мисля, че ти искаше да пътуваш по море.

— Искам просто да пътувам — заяви Шанамир. — Не е нужно да бъде непременно по море. Само и само да не се налага да се връщам във Фолкинкип. Осемнайсет часа на ден в оборите, да тимариш добичета — о, не, тази работа не е за мен, стига ми толкова! Знаеш ли, през нощта, когато тръгнах от къщи, сънувах, че съм се научил да летя. Беше сън, пратен от Господарката, Валънтайн, веднага разбрах това, летенето значеше, че ще отида, където мечтаех да отида. Когато каза на Залзан Кавол да ме вземе, ако пожелае, потръпнах. Помислих си, че ще… ще… чувствах се целият… — Той се окопити. — Валънтайн, искам да стана добър жонгльор като теб.

— Аз не съм много добър. Само начинаещ. — Но, престрашавайки се, Валънтайн започна да хвърля бухалките в по-ниски, по-бързи дъги, за да се перчи.

— Не мога да повярвам, че си го усвоил само за вториден.

— Слийт и Карабела са добри учители.

— Все пак не съм виждал досега някой да научи нещо толкова бързо — рече Шанамир. — Ти трябва да имаш необикновен ум. Готов съм да се обзаложа, че си бил някаква важна личност, преди да станеш скитник, да. Изглеждаш толкова весел… толкова… простосърдечен и все пак… и все пак…

— Скрити дълбини — каза Валънтайн добродушно, опитвайки се да хвърли една бухалка иззад гърба си, ала прасна левия си лакът така, че изпращя и го заболя. И трите бухалки се пльоснаха на мократа земя, а той се намръщи и потърка удареното място. — Виждаш ли? Обикновено трябва да се упражняваш със седмици, за да се научиш да удряш лакътя си така!

— Ти го направи, за да промениш темата — каза Шанамир и думите му прозвучаха почти сериозно.

8

Сутринта на звездоден, деня на парада, деня на коронала, първия ден на големите празненства в Пидруид, Валънтайн спеше свит на кравай и сънуваше спокоен сън с тучни зелени хълмове и бистри езера, изпъстрени със сини и жълти езерни анемонии, ала нечии пръсти го смушкаха в ребрата и се събуди. Той зае седнало положение, мигайки и мънкайки. Мрак: дълго преди зазоряване. Карабела се бе навела над него: той усещаше котешката грациозност, чуваше лекия й смях, вдъхваше сметановия аромат на кожата й.

— Защо толкова рано? — попита той.

— За да имаш хубаво място, когато короналът минава. Бързай! Всички вече са станали.

Валънтайн скочи на крака. Китките малко го боляха от жонглирането с бухалките; разпери ръце настрана и заразмахва увисналите си длани. Карабела се усмихна, улови ръцете му и го загледа.