Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 307

След Норморк пътят минаваше през Толингарската бариера, която не беше никаква бариера, а само огромен парк, четиридесет мили фризирано изящество за развлечение на гражданите на Казкас, Стииул и Дундилмир. Тук като че всяко дърво, всеки храст беше подрязан, окастрен и превързан с тел така, че да придобие грандиозна форма. Нямаше нито една крива вейка, нито едно несъразмерно клонче. Ако всичките един милиард жители, заселени на Върха около замъка, бяха служили като градинари в Толингарската бариера, те не биха могли да постигнат такова съвършенство, дори и да работеха денонощно. Валънтайн знаеше, че то бе постигнато чрез програма за управляем растеж преди четири хиляди и повече години, започвайки от царуването на лорд Хавилбов и продължавайки през царуването на трима от приемниците му: тези растения сами се оформяха, сами се подкастряха, непрекъснато управляваха сами симетричността на формите си. Тайната на тази градинарска магия беше забравена.

А сега освободителната армия встъпваше на нивото на Свободните градове.

Тук, на Бибирунската кривина над Толингарската бариера, погледът можеше да се плъзга обратно надолу по склоновете и гледката все още беше леснодостъпна, макар и вече невъобразимо обширна. Чудният парк на лорд Хавилбов се извиваше като зелен език точно отдолу, криввайки на изток, зад него като обикновени сиви точки се виждаха Дундилмир и Стипул, а отстрани смътно се мержелееше тайнствената грамада на оградения със стена Норморк. По-нататък бяха главозамайващото нанадолнище към Амбълморн и изворите на Глейдж. А на хоризонта, неясни като мъгляв сън, сякаш изрисувани единствено от въображението, се открояваха реката и многолюдните й градове — Нимиван, Митропонд, Треиз, Саут Гейлс. От Макропрозопос и Пендиуейн нямаше и следа, макар че Валънтайн виждаше как жителите на тези градове гледат дълго и напрегнато, сочат оживено и си казват един на друг, че това баирче или онази издатинка е техният дом.

Шанамир, застанал до Валънтайн, каза:

— Аз пък си мислех, че от замъка Връхни се вижда чак до Пидруид! А не можем да забележим дори Лабиринта. Дали отвисоко не се вижда по-надалеч?

— Не — отвърна Валънтайн. — Всичко под Стражевите градове е закрито от облаци. Понякога там горе може да забравиш, че останалият Маджипур съществува.

— Не е ли много студено там горе? — попита младежът.

— Студено ли? Не, никак не е студено. Меко е като тук. Дори по-меко. Вечна пролет. Въздухът е благ и лек и винаги цъфтят цветя.

— А се простира толкова високо към небето! Планините на Кхинторския хребет не могат да се мерят по височина с тази — не са дори колкото едно петънце на Върха — и все пак са ми разправяли, че по Кхинторските върхове пада сняг и понякога се задържа през цялото лято. Сигурно в Замъка е тъмно като нощ, Валънтайн, и студено, студено като смъртта.