Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 294
Робърт Силвърбърг
— Отлично. Звездният знак е посветен на мен. Ще отида при тях и ще поискам да ми се закълнат във вярност.
— А какво ще облечете вие, милорд? — обади се Виноркис.
Смутен, Валънтайн посочи простите дрехи, с които бе пътувал от Острова на съня до тук — бяла препасана туника и лека блуза върху нея.
— Ами… това, предполагам — отговори той.
Хджортът поклати глава.
— Според мен трябва да носите разкошни одежди и корона. Настоявам така да бъде.
— Аз пък смятах да не се явявам прекалено демонстративно. Ако видят човек с корона, чието лице не е лицето на тоя, когото знаят като лорд Валънтайн, първата мисъл, която ще им дойде в главите, ще бъде
— А аз съм на друго мнение — отвърна Виноркис. — Ще отидете при тях и ще кажете: „Аз съм вашият законен крал.“ Ала
— Аз разчитах на простотата и искреността, както правех винаги от Пидруид насам — рече Валънтайн.
— Простота и искреност, разбира се — каза Виноркис. — Но също и корона.
— Карабела? Делиамбър? Дайте ми съвет!
— Малко показност май няма да навреди — изказа се врунът.
— И това ще бъде първото ти публично явяване като претендент за Замъка — вметна Карабела. — Мисля, че ще имаш полза от известен царствен блясък.
Валънтайн се засмя.
— Боя се, че през тия дълги месеци на скитания съм отвикнал от такива одежди. Мисълта за корона сега ми се струва просто смешна. Нещо от осукан метал, което стърчи над черепа ми, скъпоценна джунджурия…
Той се спря. Видя, че всички го гледат с отворени уста.
— Короната — произнесе Валънтайн с не толкова небрежен тон — е само нещо външно, дреболийка, украшение. Такива играчки може да направят впечатление на деца, ала възрастни граждани, които…
Пак се спря.
— Милорд — обади се Делиамбър, — помните ли какво чувствахте първия път, когато дойдоха при вас в Замъка и сложиха на челото ви звездната корона?
— Трябва да призная, тръпки полазиха по гърба ми.
— Да. Вярно, короната може да е детско украшение, глупава джунджурия. Но тя е също символ на власт, който отличава коронала от всички други и превръща обикновения Валънтайн в
Валънтайн мълчеше, мислейки си как Делиамбър бе мънкал и бе размахвал пипала и как той бе осъзнал, че понякога човек трябва да прибягва до театралничене, за да постигне целите си. Те бяха прави, а той грешеше.
— Добре — каза Валънтайн. — Ще нося корона, ако може да ми се изработи навреме.
С парчета метал от една развалена флотерна машина — единствения излишен метал, с който разполагаха — един от хората на Ерманар му направи веднага корона. Макар и стъкмена на бърза ръка, тя беше добър образец на коронно майсторство, реши Валънтайн — сглобките не бяха чак толкова груби, звездните лъчи бяха разположени горе-долу на еднакво разстояние, вътрешните орбити на арматурата — правилно извити. Разбира се, тя не можеше да се сравнява с истинската корона, с нейните инкрустации и релефни украшения от седем различни скъпоценни метала, с орнаментните шпилове от редки камъни, с трите блестящи камъка диниаба, монтирани на челната ивица. Но онази корона — направена през великото царуване на лорд Конфалюм, който сигурно се е радвал от все сърце на всички атрибути на императорското великолепие — в момента се намираше другаде, а тази, щом заемеше мястото си на това осветено чело, по всяка вероятност щеше да се обкръжи като по магия с подобаващото величие. Валънтайн дълго я държа в ръцете си. Въпреки презрението към такива неща, което бе изразил предния ден, сега сам изпитваше известно благоговение.