Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 284
Робърт Силвърбърг
Местността беше осеяна с големи блокове син камък. Величествена стена от издялани монолити, по на два и на някои места по на три пласта един над друг, се опасваше повече от миля от западната периферия на града, завършвайки внезапно в купчина натъркаляни каменни кубове. По-наблизо все още се виждаха очертанията на големи порутени сгради — цял форум от палати, дворове, базилики и храмове, полузаровени под движещите се пясъци на равнината. На изток се издигаше редица от шест гигантски заострени пирамиди с тясна основа, разположени близо една до друга в права линия, и останките от седма пирамида, която явно е била съборена с огромна енергия, защото отломките й бяха пръснати в обширна дъга около нея. Точно отпред, където планинският път навлизаше в града, имаше две просторни каменни платформи, издигащи се на осемдесет стъпки над равнината и достатъчно широки, за да маневрира една значителна армия. В далечината Валънтайн забеляза огромната яйцевидна форма на нещо като арена с високи стени и с много прозорци, в единия край на която зееше грубо нащърбен отвор. Размерите на всичко бяха изумителни, изумителна беше и огромната площ. В сравнение с това място безименните развалини от другата страна на Лабиринта, където херцог Насимонт за пръв път ги бе срещнал, изглеждаха съвсем нищожни.
Пролуката в облаците внезапно се затвори. Изчезнаха и последните лъчи дневна светлина; а когато се спусна нощта, разрушеният град се превърна просто в място на безформена неразбория, на хаотични издатини на пустинния хоризонт.
— Пътят, милорд, минава, между тези платформи, през групата постройки точно зад тях и около шестте пирамиди и излиза от северната страна — каза Насимонт. — Трудно ще ни бъде да се движим по него на тъмно, дори при лунна светлина.
— Няма и да се опитваме да се движим на тъмно. Ще се разположим на лагер тук и ще потеглим чак на сутринта. Аз възнамерявам да изследвам развалините тази нощ, докато сме тук. — Това накара Ерманар да изсумти и да се прокашля глухо. Валънтайн погледна дребния офицер, чието лице беше посърнало и унило. — Кураж — прошепна той. — Мисля, че духовете ще ни оставят на мира тази вечер.
— Милорд, за мен тая работа не е шега.
— Аз съвсем не се шегувам, Ерманар.
— Нима ще навлезете в развалините сам?
— Сам ли? Не, нямам такова намерение. Делиамбър, ще дойдеш ли с мен? Слийт? Карабела? Залзан Кавол? А ти, Насимонт — веднъж си се измъкнал жив оттук; ти имаш по-малко основание да се страхуваш тук, отколкото който и да било от нас. Какво ще кажеш?
Разбойническият главатар се усмихна.
— Аз съм на ваше разположение, лорд Валънтайн.
— Добре. А ти, Лизамон?