Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 280

Смях, неблагозвучна музика, шепоти, които едвам долавяше… дълги редици танцуващи скелети… мъртвите братя скандари, грозни и обезобразени, които го зовяха по име…

Валънтайн с усилие се събуди и дълги часове крачи напред-назад, измъчен и изнурен, из тесния флотер.

А на следващата нощ дойде трето послание, по-страшно от предишните две.

— Никога ли вече няма да спя? — запита той.

Докато седеше приведен, пребледнял, изтощен, дойде да го види Делиамбър с йерархката Лоривейд.

— Чух за неприятностите ви — каза Лоривейд. — Не ви ли показа Господарката как да се браните с диадемата си?

Валънтайн я погледна неразбиращо.

— Какво искаш да кажеш?

— Един властник не може да напада друг, милорд. — Тя докосна сребърната лента на челото му. — Това ще отбива нападение, ако го използвате както трябва.

— А как именно?

— Когато се приготвяте за сън — отвърна Лоривейд, — обградете се със силова стена. Отделете се от себе си; изпълнете въздуха около вас с душата си. Тогава никакво послание не може да ви причини зло.

— Ще ме научите ли как да го правя?

— Ще се опитам, милорд.

Изсмукан и уморен, единственото, което можа да направи, бе да хвърли сянка на сила; не успя да използва цялата си мощ на коронал, и макар че Лоривейд го учи един час как да си служи с диадемата, през тази нощ дойде четвъртото послание. Но то беше по-слабо от другите и Валънтайн можа да избегне най-лошите му въздействия и най-сетне го обгърна спокоен сън. През деня се чувстваше почти възстановен и няколко часа се упражнява с диадемата.

През следващите нощи му се явиха и други послания — смътни, изучаващи, опипващи да открият някаква пролука в бронята му. Валънтайн ги отблъскваше с растяща увереност. Чувстваше напрежението на постоянната бдителност и то го изтощаваше; а малко бяха нощите, когато не усещаше пипалата на Краля на сънищата, опитващи се да се промъкнат в спящата му душа; ала стоеше винаги нащрек и оставаше незасегнат.

Още пет дни се придвижваха на север по долното течение на Глейдж, а на шестия разузнавачите на Ерманар се върнаха със сведения за териториите, простиращи се пред тях.

— Наводнението не е толкова сериозно, колкото бяхме чули — каза Ерманар.

Валънтайн кимна.

— Отлично. Тогава ще продължим към езерото и ще вземем кораб оттам, нали така?

— Между нас и езерото има вражески сили.

— На коронала ли са?

— Вероятно, милорд. Разузнавачите казаха само, че се изкачили на Луманзарския рид, откъдето се открива гледка към езерото и околната равнина, и видели войска, разположена на лагер там, и значителен брой молитори.

— Най-после война! — извика Лизамон Хълтин.

Тя никак не изглеждаше недоволна.

— Не — отсече Валънтайн мрачно. — Още е много рано за такова нещо. Ние сме на хиляди мили от замъка Връхни. Едва ли ще можем да започнем да се бием толкова далеч на юг. Освен това все още има надежда да избегнем напълно войната — или поне да я отлагаме до последната минута.

— Какво ще правите, милорд?

— Ще продължим като досега на север през долината на Глейдж, но ще започнем да завиваме на северозапад, ако тази армия предприеме някакво придвижване към нас. Възнамерявам, ако мога, да я заобиколя и да поема с кораб по реката в тила й, като по такъв начин я оставя да си седи при Рогхоиз и да ни чака да се появим.