Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 273

От понтифекса се изтръгна неразбираем трептящ звук, нещо като скимтящ стон, тих и странен.

— Понтифексът поздравява своя любим син, лорд Валънтайн коронала — обясни Хорнкаст.

Валънтайн потисна тръпката си.

— Кажете на негово величество… кажете му… кажете му, че неговият син, лорд Валънтайн короналът, идва при него както винаги с любов и уважение.

Такъв беше обичаят: да не говориш направо на понтифекса, да подбираш думите си така, като че висшият говорител ще повтори всичко, макар че фактически говорителят не правеше това.

Понтифексът проговори пак, неясно като преди.

— Понтифексът изразява безпокойството си от безредието, което се шири из кралството — каза Хорнкаст. — Пита как възнамерява лорд Валънтайн короналът да възстанови добрия ред.

— Кажете на понтифекса — отвърна Валънтайн, — че възнамерявам да тръгна на поход към замъка Връхни, като призова всички граждани да ми се закълнат във вярност. Искам от него един общ указ, с който да заклейми Доминин Барджазид като узурпатор и да предаде на правосъдието всички ония, които го подкрепят.

Сега от понтифекса излязоха по-оживени звуци, резки и високи, в които се таеше необикновена властна енергия.

— Понтифексът желае да се уверя, че ще се стараете по възможност да избягвате сражения и кръвопролития — рече Хорнкаст.

— Кажете му, че предпочитам да си възвърна замъка Връхни, без нито един загинал от едната и другата страна. Но не знам дали това ще може да стане.

Чудновати гълголещи звуци. Хорнкаст изглеждаше объркан. Той стоеше с кривната глава и слушаше напрегнато.

— Какво казва? — прошепна Валънтайн.

Висшият говорител поклати глава.

— Не всичко казано от негово величество може да се изтълкува. Понякога той витае из недостъпни за нашия ум сфери.

Валънтайн кимна. Той гледаше със съжаление и дори с обич чудноватия старец, затворен в сферата, която поддържаше живота му, способен да общува само чрез това подобно на сън скимтене. Повече от един век на възраст, десетилетие след десетилетие върховен монарх на света, сега той се лигавеше и бръщолевеше като дете — и все пак някъде в този разпадащ се, размекват се мозък още бръмкаше съзнанието на нявгашния Тиеверас, затворено в разлагащата се плът. Като го гледаше сега, човек разбираше пълната безсмисленост на висшия ранг: короналът живееше в света на делата и моралната отговорност само за да замести понтифекса и накрая да изчезне в Лабиринта, изпаднал в старческа лудост. Валънтайн се питаше колко ли пъти някой понтифекс е ставал роб на своя говорител, на своя лекар и на своята съногадателка и накрая е трябвало да бъде премахнат от света, за да може голямото редуване на властниците да докара на трона по-жизнен човек. Чак сега Валънтайн разбра защо системата делеше изпълнителя от управника, защо накрая понтифексът се скриваше от света в този Лабиринт. И неговото време щеше да дойде тук долу: но дано по волята на Божествения не настъпи толкова скоро.