Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 26

— Ти имаш дарба — промърмори Слийт. — Безспорна дарба.

Валънтайн се смути от сблъскването, но фактът, че бе изпуснал топките, изглежда, нямаше чак толкова голямо значение, колкото това, че още при първия опит бе успял да жонглира и с трите. Той ги събра и започна наново; Слийт стоеше срещу него и продължаваше поредицата от подхвърляния, която изобщо не бе прекъсвал. Подражавайки стойката и синхронизацията на Слийт, Валънтайн започна да подхвърля, при първия опит изпусна две топки, изчерви се и измънка нещо за оправдание, започна наново и този път вече не се спря. Пет, шест, седем размени, десет, а после обърка сметката, защото те вече не приличаха на размени, а всички бяха част от един непрекъснат процес, нескончаем и безкраен. Съзнанието му беше някак раздвоено: едната част извършваше точни и безпогрешни улавяния и под хвърляния, а другата следеше летящите и спускащи се топки, пресмяташе бързо скоростта, ъгъла и темпото на спущането. Наблюдаващата част от мозъка му предаваше мигновено и постоянно данни на оная част от мозъка, която направляваше подхвърлянето и улавянето. Времето изглеждаше разделено на безкрайност от кратки мигове и все пак колкото и да е парадоксално, той нямаше чувство за редуване: трите топки изглеждаха заковани на местата си, като една винаги висеше във въздуха и по една във всяка от ръцете му, и фактът, че във всеки момент различна топка заемаше едно от тия положения, нямаше значение. Всяка беше всичко. Времето беше безкрайно. Той не се движеше, не хвърляше, не улавяше: само наблюдаваше течението, а течението бе замръзнало извън времето и пространството. Сега Валънтайн разбираше тайната на изкуството. Бе навлязъл в безкрайността. Раздвоявайки съзнанието си, бе го споил. Вниквайки във вътрешното естество на движението, бе научил, че движението е илюзия, а последователността — грешка на възприемането. Очите му работеха в настоящето, очите му изучаваха бъдещето и все пак съществуваше само този, сегашният миг.

И докато душата му се възнасяше към висините на ликуването, Валънтайн усещаше със слаб проблясък на иначе необикновено вглъбеното си съзнание, че вече не стои закован на място, а някак е започнал да се движи напред, привлечен магично от въртящите се топки, които недоловимо се отдалечаваха от него. С всяка поредица от хвърляния те се отдръпваха през двора — и сега той ги чувстваше отново по-скоро като поредица, отколкото като безкраен, непрекъснат континиум — и трябваше да се движи все по-бързо и по-бързо, за да ги настига, докато найсетне почти затича, като залиташе и се мяташе насам-натам из двора, а Слийт и Карабела се отдръпваха, за да не ги блъсне, и накрая топките излязоха от обсега му, недостижими дори за последния му отчаян скок към тях. Те отхвръкнаха в три посоки.

Валънтайн падна на колене, задъхан. Чу смеха на учителите си и се разсмя заедно с тях.

— Какво стана? — попита той най-после. — Толкова добре го правех… и изведнъж… и изведнъж…