Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 249
Робърт Силвърбърг
Около един час флотерните коли се движиха по очертанията на външната могила и най-после стигнаха до Отвора на сабите.
Той представляваше просто едно отверстие с покрив от греди, през което се влизаше в тунел, чезнещ в земята. В предната му част бяха зациментирани старинни ръждясали саби, които образуваха бариера, поскоро символична, отколкото действителна, тъй като бяха раздалечени много една от друга. Колко ли време е нужно, питаше се Валънтайн, за да ръждясат саби при този сух пустинен климат?
Пазачите на Лабиринта чакаха точно от вътрешната страна на входа.
Те бяха седмина — двама хджорти, един гхайрог, един скандар, един лииман и двама човеци — и всички маскирани по общоприетия за служителите на понтифекса начин. Маската също беше по-скоро символична, обикновена лента от някакъв лъскав жълт плат, препасана през очите и носната кост на човеците и на съответните места у другите; но тя създаваше впечатление за голяма чудатост на тия хора, каквото и беше предназначението й.
Пазачите се изпречиха в безстрастно мълчание пред Валънтайн и свитата му. Делиамбър му прошепна:
— Ще поискат откуп, за да ни пуснат. Такава е традицията. Приближете се до тях и кажете по каква работа идвате.
Валънтайн се обърна към пазачите:
— Аз съм Валънтайн, брат на покойния Вориакс, син на Господарката на острова, и дойдох да поискам аудиенция с понтифекса.
Дори това толкова необикновено и предизвикателно съобщение не предизвика особена реакция у маскираните. Гхайрогът каза само:
— Понтифексът не пуска никого при себе си.
— Тогава искам аудиенция с неговите висши министри, които могат да занесат посланието ми на понтифекса.
— Те също няма да ви приемат — отвърна един от хджортите.
— В такъв случай — рече Валънтайн — ще отправя молба до министрите на министрите. Или, ако се наложи, до министрите на министрите на министрите на министрите. Искам от вас само да ме пуснете с другарите ми в Лабиринта.
Пазачите се посъвещаваха със сериозен вид, разговаряйки с тихи, монотонни гласове, очевидно изпълнявайки някакъв чисто машинален ритуал, защото, изглежда, почти не се слушаха един друг. Когато мънкането им замря, гхайрогът, техен говорител, се обърна към Валънтайн и запита:
— Каква ще бъде наградата?
— Каква награда?
— Входната такса.
— Посочете я и ще я платя. — Валънтайн даде знак на Шанамир, който носеше кесия с монети. Но пазачите изглеждаха недоволни, клатеха глави, някои от тях дори обърнаха гръб, когато Шанамир извади няколко монети от по половин роял.
— Не пари — каза гхайрогът презрително. —
Валънтайн се обърка. Погледна смутено към Делиамбър, който движеше пипалата си, размахвайки няколко от тях нагоре-надолу в ритмичен подхвърлящ жест. Валънтайн сбърчи вежди. После разбра. Жонглиране!
— Слийт… Залзан Кавол…
От една от колите те донесоха бухалки и топки. Слийт, Карабела и Залзан Кавол застанаха пред пазачите и по даден от скандара знак започнаха да жонглират. Седмината маскирани гледаха неподвижни като статуи. Цялата тази процедура се струваше на Валънтайн толкова глупава, че с мъка запазваше сериозността на лицето си и няколко пъти трябваше да сподавя смеха си; ала тримата жонгльори изпълняваха номерата си спокойно и с най-голямо достойнство, сякаш това беше някакъв важен религиозен обред. Изиграха три изкусни номера на размяна и се спряха едновременно, кланяйки се студено на пазачите. Гхайрогът кимна почти незабележимо — единствената благодарност за представлението.