Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 243

След известно време Делиамбър каза:

— Ето ги развалините.

Трудно беше отначало да се отличат от пустинните скали. Валънтайн виждаше само натъркаляни тъмни монолити, сякаш разпръснати презрително от ръката на някой великан, образуващи малки петна на всяка една-две мили. Но постепенно започна да различава форми: това беше част от стена, това — основа на някакъв каменен дворец, а това — може би олтар. Всичко беше строено в титанични мащаби, макар че отделните групи развалини, полупокрити от движещ се пясък, бяха невзрачни усамотени предни постове.

Валънтайн подвикна на кервана да спре на едно необикновено обширно пространство, осеяно с развалини, и поведе разузнавателен отряд към мястото. Докосваше камъните внимателно, страхувайки се да не извърши някакво светотатство. Камъкът беше студен, гладък на пипане, покрит с тънка кора от твърди като кожа жълти лишеи.

— Дело на метаморфите ли е всичко това? — попита той.

Делиамбър повдигна рамене.

— Така смятаме, но никой не знае.

— Чувал съм да се говори — забеляза адмирал Азенхарт, — че първите заселници човеци построили тези градове скоро след Кацането и че те били разрушени през време на гражданските войни, преди понтифексът Дворн да установи властта си.

— Разбира се, малко летописи са оцелели от ония времена — каза Делиамбър.

Азенхарт погледна накриво вруна.

— Значи вие сте на противоположно мнение?

— Аз ли? Аз? Но аз нямам абсолютно никакво мнение за събития отпреди четиринайсет хиляди години. Не съм толкова стар, колкото смятате, адмирале.

Йерархката Лоривейд произнесе със сух, дебел глас:

— Първите заселници едва ли са строили толкова далеч от морето. И едва ли са се мъчили сами да мъкнат такива огромни каменни блокове.

— Значи и вие смятате, че това са градове на метаморфите? — запита Валънтайн.

— Метаморфите са диви варвари, които живеят в джунглите и танцуват, за да докарат дъжд — каза Азенхарт.

Лоривейд, явно ядосана от намесата на адмирала, със сприхава решителност се произнесе:

— Според мен това е съвсем вероятно. — И добави към адмирал Азенхарт: — Не са варвари, адмирале, а бежанци. Всъщност може да са паднали от по-високо положение.

— По-право изтикани — вметна Карабела.

— Правителството трябва да предприеме проучвания на тези развалини, ако вече не е направило това — рече Валънтайн. — Нужно е да научим нещо повече за предчовешките цивилизации на Маджипур и ако тези места са принадлежали на метаморфите, може да помислим да им дадем за попечител някакъв крал. Ние…

— На развалините не им трябват никакви други попечители освен тия, които вече имат — обади се внезапно нов глас.

Валънтайн се обърна изненадан. Иззад един монолит бе изскочила чудновата фигура — мършав, почти безплътен мъж на шейсет или седемдесет години, със свирепо святкащи очи, разположени в изпъкнали костеливи орбити, и с тънка, широка, почти беззъба уста, сега изкривена в подигравателна усмивка. Беше въоръжен с дълъг тесен меч и облечен в необикновена дреха, направена изцяло от червената кожа на пустинните животни. На главата си имаше шапка от пухкава жълта кожа, която свали с тържествен жест, правейки дълбок, широк поклон. Когато се изправи, ръката му лежеше върху дръжката на меча.