Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 232

Възвръщането на предишното му аз наподобяваше намирането на имане. Валънтайн все още не беше напълно споен с онова другото аз и беше склонен да мисли за „него“ и „мен“ или за „нас“, вместо да се смята за отделна единна личност; ала от ден на ден раздвоението ставаше все по-незабележимо. На съзнанието на коронала бе нанесена такава вреда при свалянето му в Тиломон, че сегашното разцепление показваше липсата на връзка между лорд Валънтайн коронала и Валънтайн жонгльора и въпреки старанията на Господарката може би завинаги щеше да остане белег по тази цепнатина. Но Валънтайн можеше да прекоси разделителната бразда винаги, когато пожелаеше, да се приближи до която и да е точка от линията на някогашния си живот, да премине в детските или младежките си години или в краткия период на управлението си и където и да погледнеше, имаше такова богатство от знания, от опит, от зрелост, каквото през простите си скиталчески дни никога не се бе надявал да притежава. Ако в момента трябваше да навлезе в тези спомени тъй, както може да се навлезе в енциклопедия или библиотека, нека бъде така; сигурен беше, че с течение на времето щеше да настъпи по-пълно спояване между едното и другото му аз.

На деветата седмица от пътуването на хоризонта се появи тънка зелена ивица суша.

— Стоиензар — обяви адмирал Азенхарт. — Виждате ли там отстрана онова по-тъмно място? Това е пристанището Стоиен.

Чрез двойното си зрение Валънтайн изучаваше брега на приближаващия се континент. Като Валънтайн той не знаеше почти нищо за Алханроел, само това, че е най-големият от континентите на Маджипур и първият заселен от човеци, място с огромно население и смайващи природни чудеса, и седалище на планетното правителство, обиталище и на коронала, и на понтифекса. Но от паметта на лорд Валънтайн сега изплуваше много повече. За него Алханроел значеше върха, на който бе построен замъкът, един почти самостоятелен свят, по чиито обширни склонове човек можеше да прекара целия си живот сред Петдесетте града и да не се надиви на техните чудеса. Алханроел беше замъкът на лорд Малибор, увенчаващ Върха — защото така го бе наричал през цялото си детство и този навик му бе останал дори през собственото му царуване. Сега виждаше мислено замъка, обгърнал Върха като някакво многоръко същество, разпростряло се над зъбери, върхове и алпийски ливади, спускащ се в обширните, граничещи с него долини и падини, една постройка с толкова хиляди помещения, че беше невъзможно да се преброят, сграда, която като че имаше свой живот, с добавени по нейно усмотрение пристройки по най-далечните й краища. Към Алханроел спадаше също голямата издутина, издигаща се над Лабиринта на понтифекса, и самият подземен Лабиринт, пълна противоположност на Острова на Господарката, защото докато Господарката живееше във Вътрешния храм на обливано от слънцето и обвявано от вятъра възвишение, заобиколено от няколко кръга открити тераси, понтифексът беше заврян като къртица дълбоко под земята, на най-ниското място в кралството си, заобиколен от криволиците на своя лабиринт. Валънтайн бе ходил в Лабиринта само веднъж, преди години, изпратен по поръчение на лорд Вориакс, ала споменът за тези лъкатушни пещери все още мъждееше смътно в съзнанието му.