Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 121

— Ваше величество — проговори Валънтайн, поклони се и пак повтори: — Ваше величество.

— Ваша светлост — отвърна понтифексът. И като се засмя, посегна към Валънтайн, притегли го към себе си и изведнъж Валънтайн се озова на трона, а понтифексът, смеейки се като безумен, побягна по ярко осветените коридори, тичаше и пляскаше с криле, и беснееше, и крещеше, докато най-сетне изчезна от очите му.

Валънтайн се събуди, мокър от пот, в прегръдките на Карабела. Тя явно беше обзета от тревога, граничеща със страх, като че сама бе видяла съвсем ясно ужасиите на този сън, и известно време го държа така, без да казва нищо, докато най-сетне той осъзна, че е буден. Карабела галеше нежно бузите му.

— Ти извика три пъти — каза му тя.

— Има случаи — отвърна той, след като отпи малко вино от една манерка до леглото, — когато ти се струва, че е по-уморително да спиш, отколкото да стоиш буден. Моите сънища са тягостни, Карабела.

— В душата ти има много неща, които напират да се изразят, милорд.

— Те се изразяват по много мъчителен начин — каза Валънтайн и се сгуши до гърдите й. — Ако сънищата са извор на мъдрост, моля се дано да не помъдрея, преди да се съмне.

9

В Кхинтор Залзан Кавол купи билети за трупата за един речен кораб, заминаващ за Ни-моя и Пилиплок. Те щяха да пътуват обаче само донякъде по течението на реката, до второстепенния град Верф, врата за територията на метаморфите.

Валънтайн съжаляваше, че ще трябва да слязат от речния кораб при Верф, когато можеше лесно срещу още десет-петнайсет рояла да измине с него целия път до Пилиплок и оттам да вземе кораб за Острова на съня. В края на краищата Островът, а не резерватът на преобразяващите се, представляваше най-важната му непосредствена цел; Островът на съня, където може би щеше да намери потвърждение на виденията, които го измъчваха. Но поне засега това беше невъзможно.

Съдбата, мислеше си Валънтайн, не бива да се насилва. Досега нещата се бяха развивали бавно, но към определена, макар и не винаги ясна цел. Той вече не беше веселият и простодушен скитник от Пидруид и макар и да не знаеше със сигурност какъв става, имаше отчетливо усещане за вътрешна промяна, че вече е минал определени граници и връщане назад няма. Виждаше се като актьор в някаква голяма и объркваща драма, кулминационните сцени на която бяха все още далеч в пространството и времето.

Речният кораб беше гротескно и чудновато съоръжение, но нелишено от известна хубост. Океанските кораби, закотвени в пристанището на Пидруид, се отличаваха с изящество и здравина, тъй като им предстоеше да изминават хиляди мили между най-различни пристанища; а речният кораб, транспортно средство за къси разстояния, беше плосък и широк, по-скоро плаваща платформа, отколкото кораб, и сякаш за да компенсират неизящността на конструкцията му, неговите строители го бяха нагиздили с орнаменти — голям, висок мостик, на върха с изображение на три човешки фигури, боядисани в ярки червени и жълти цветове, огромна средна палуба почти колкото селски площад със скулптури, павилиони и игрални зали, а на кърмата — висока надстройка на много нива, в която бяха настанени пътници. Под палубите имаше товарни трюмове, третокласни помещения, трапезарии и каюти за екипажа, там беше и машинното отделение, от което се издигаха два грамадни комина, които се извиваха по бордовете на корпуса и се извисяваха към небето като рога на демон. Целият скелет на кораба беше от дърво, тъй като твърде рядко се намираше на Маджипур метал за такива големи конструкции, а обикновено се смяташе, че камъкът е неподходящ за морско строителство; дърводелците бяха вложили цялото си въображение върху почти всяка педя от повърхността, украсявайки я със спираловидна дърворезба, причудливи ламперии, изпъкнали напречни греди и стотици видове подобни заврънкулки.