Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 11

Шанамир се върна навреме, подтичвайки леко и мълчаливо през двора.

— Уредено е. Дай ми пари.

— Петдесетте ли?

— По-малко. Много по-малко. Около половин крона.

Валънтайн затърси монети, подбирайки ги под мъждивата светлина на лампите, подаде на Шанамир няколко доста изтъркани и попита:

— За квартирата ли?

— Да подкупим вратаря — отговори Шанамир. — Тази вечер трудно се намират места за спане. Настани ли се един повече, ще има по-малко пространство за всеки, а ако някой преброи хората и се оплаче, вратарят ще ни подкрепи. Ела с мен, но не казвай нищо.

Влязоха. Мястото миришеше на солен въздух и плесен. Вътре, до един тезгях, като огромна жаба седеше дебел хджорт със сивкаво лице и подреждаше фигури с карти за игра. Това същество с груба кожа едвам вдигна глава да погледне. Шанамир сложи монетите пред него и хджортът даде знак с почти недоловимо кимване. По-нататък влязоха в дълга, тясна стая без прозорци, осветена само през три раздалечени един от друг отвори, които пропущаха мътна червеникава светлина. По цялата дължина на стаята близо един до друг на пода бяха проснати редица дюшеци, почти всички заети. „Тук“ — каза Шанамир, побутвайки един с върха на ботуша си. Той свали горното си облекло и легна, оставяйки място за Валънтайн. „Приятни сънища“ — рече момчето.

„Приятни сънища“ — каза Валънтайн, изу с ритник ботушите си, съблече горните си дрехи и се тръшна до него. Далечни викове ехтяха в ушите му, а може би в мозъка му. Учуди се колко уморен беше. Тази вечер може би щеше да има сънища, да, и щеше да ги следи зорко, за да извлече от тях някакъв смисъл, но отначало сънят щеше да бъде дълбок — сън на напълно изтощен човек. А на сутринта? Нов ден. Всичко можеше да се случи. Всичко.

4

Имаше сън, разбира се, някъде в глуха доба. Валънтайн се отдалечи от него и гледаше как се развива, както бе научен от детство. Сънищата криеха голямо значение; те бяха послания от властниците, които управляваха света, човек трябваше да подрежда живота си според тях; пренебрегваха се само на собствен риск, защото бяха проявления на найдълбоката истина. Валънтайн виждаше как прекосява обширна пурпурна равнина под зловещо пурпурно небе и набъбнало кехлибарено слънце. Беше сам, лицето му — изпито, очите му — възбудени и напрегнати. Докато вървеше, в земята се разтваряха страшни пукнатини, зеещи цепнатини, яркооранжеви отвътре, и от тях изскачаха някакви същества, както детски играчки изскачат от кутия, изсмиваха му се пискливо и бързо се отдръпваха в пукнатините, които се затваряха.