Читать «„Травиата“» онлайн

Иван Вазов

Иван Вазов

„Травиата“

Зимното слънце биеше добре в стаята ми. Един голям златен сноп зари, широк колкото прозореца, през който минаваше, падаше наклонно въз килима и се пречупваше в един ъгъл на писмения ми стол, от което озареният къс на сукното пламваше в ярка зеленина.

Аз поканих доктора М. да се отмести на сянка, защото във време на разговора той нечувствително беше поместил стола си към прозореца и главата му, оплешивяла вече над челото, се намираше сега под правия удар на слънчевия сноп.

— Не, аз нарочно дойдох под слънцето, аз обичам зарите на слънцето. Слънцето е здраве — каза той и продължи разговора си, който имахме.

В това време на улицата засвири латерна и полека отмина.

Докторът се ослуша с видимо удоволствие в талазливите звукове на инструмента, които постоянно слабнееха.

— Аз обичам музиката, обичам звуковете въобще — каза той.

— Странно деликатни вкусове у един резач на човешко месо: зарите и звуковете! Докторе, ти очевидно си сбъркал призванието си — забелязах му шеговито.

— Нерон е гледал пожара на Рим и свирил с арфа! Едното не пречи на другото — отвърна докторът със същия тон.

— Разумява се, ще идеш довечера на концерта в „Славянска беседа“?

— Щях да бъда — артистът е европейска знаменитост, — но се отказах.

— Жално! Защо?

— Видях програмата на концерта.

— И тя те не удовлетвори? — попитах аз, зачуден от мъчния вкус на лекаря, защото в програмата влизаха късове от най-прочутите опери.

— Имаше там операта „Травиата“.

— Толкоз по-добре.

— Аз не мога да търпя „Травиата“, отвращавам се даже…

Като видя растящото ми удивление, той поясни:

— „Травиата“ е божествена музика, тъй я наричат и русите: „Божественная Травиата“, аз умирах за нея, но вътре в една нощ я намразих за през целия си живот.

— Коя нощ?

— Аз я намразих през нощта на 30 май 1891 година и оттогава не мога да я слушам, без да ми настръхнат косите, без потръпване и ужас. Тя е свързана със страшни спомени за мене.

— Но каква е тази дата 30 май?

— Нея нощ, по 11 часа, ме преведоха жандарите а 3-и участък от 4-и, дето бях хвърлен от тринайсет месеца. Ти знаеш, че аз лежах в затвора по Белчевото дело?

Докторът се намръщи, па продължи.

— Трети полицейски участък беше къщата до хотел „Люксембург“ на Алабинска улица. В нея къща беше и помещението на градския съвет тогава. Часовите стражари с байонети в гърба ми въведоха ме в широка тъмна стая, дето едвам мъждееше от стената една ламбица. Захванах да мисля аз. Не беше на добро, дето ме преведоха тука: за трети участък се чуваха най-лоши работи. Нямах за лежане ни постелка, ни завивка, само едни голи дъски, покрити с прах и пепел. Въздухът вонеше от миазми на близък отворен гириз… Додето се разхождах насам-натам и събирах мислите си, през стените се чу музиката на „Травиата“. Свиреха в градината на „Люксембург“. Колкото и да бях смутен, тия божествени звукове поусладиха душата ми. Аз страшно бях влюбен в тази опера. Напрегнах уши да чуя, да не пропусна ни най-слабия тон. От една страна, се тревожех, че ме туриха тука, в нова неизвестност, от друга страна, се зарадвах, понеже всяка вечер до среднощ щях да се разтушавам с концертите. Щях така да имам един вид другар, една жива твар, така да кажа, с която да си съобщавам чувствата и да си разсейвам мрачните мисли на затворническия живот… Помисли си: в 4-и участък тринайсет месеца цели не чух не музика, ами и уличния шум не чух, ами и човешки глас: стражарят, що ми носеше да ям, бе му забранено да говори. Когато певицата свърши, мен ми се искаше да се присъединя към ръкоплясканията.