Читать «„От много ум“ (Разказче)» онлайн - страница 2
Алеко Константинов
— „Добър ден“ — „Как си Първане?“ — „Много си се възгордял бе, Първане!“ — „Кой, аз?“ „Защо не дохождате у дома?“
Днес е сряда — смята в ума си Първан:
— Заповядайте тази вечер на чай. Непременно!
— Благодарим. Ще дойдем, непременно! — отговарят добродушните роднини.
— Сбогом. — Със здраве.
Вечерта Първан мълчи, потайва се. Няма кураж да каже на Madame, че ще му дойдат роднини на чай. Че оставете това, ами и друго нещастно съвпадение. Как да се случи Madame Parvan да се срещне къде Ючбунар с Мармелопа и да го покани тази вечер на чай! А като покани него, трябва да покани и господин Жана. Взе тя една изящна, ароматична картичка и с едър почерк (Madame прочете в една книга, че едрият почерк е най-верният признак на аристократизъм, и оттогава почна да пише с огромни букви) написа обикновеното: „M-r Jean est priè de faire part… etc.“
И двамата се явиха. Разбира се!
Ами сега? Първан стои като на бодли. От минута на минута очаква да пристигнат роднините. Ще пристигнат те, но потртиеринът Григор, като знае, че в салона са господин Барон и господин Жан — ще направи скандал. Реши Първан да си признае греха и го призна.
— Mais tu est bête, mon cher!
— Pardon, ma chere.
Спречкаха се малко, но скоро изравниха въпроса. Жан е на мнение да пуснат „les pauvres“ да се посмеят с тях — „C’est rigolo, savez-vous?“ Де-Мармелон не е съгласен. Madame тържествено заявява: „Une idèe, messieurs!“ Идеята е следующата: да излезе Григор на улицата и като види, че роднините идат, веднага да съобщи; тогава ще изгасят светлината в салона и ще избягат в спалнята — тя е към двора, не се вижда светлината от улицата — „les pauvres“ ще дойдат, ще звънят, ще звънят и като видят, че е тъмно, ще си отидат. — „Bravissimo!“ — вика господин Жан. Казано-свършено. Григор стои на улицата и като че дебне някоя жертва, пристъпва и се взира в бедно осветената улица. „Ето ги!“ — и Григор тича в салона и засмян докладва с тайнствен глас, като че ще го чуят от улицата: „Идат“… Пуф-пуф! — свещите изгасени. Vite, скоро! ха, ха! хи, хи!…
Избягаха в спалнята…
Приближава се роднинското семейство към къщата на Madame Parvan.
— Мамо, Първанови може да спят вече — казва малкият син.
— Не, пиленце, те не си лягат тъй рано — отговаря майката.
— Спят, маминко, спят. Видиш ли, няма никаква светлина.
— Наистина, жена, не виждам светлина — обажда се мъжът, — те или спят, или са излезли.
— Как ще излязат, нали ни каниха непременно на чай? — казва наивно жената.
Спират се пред входа. Звънят…
Идете си, простодушни хорица, идете си! Недейте звъни! Знаете ли вий туй звънтение какъв истерически смях произвежда там… в спалнята!…
И Шлойме Келепирмахер, и господин Жан, и Madame Parvan примират от смях. Първите двама се смеят на смеха на мадамата; тя пък мисли, че са възхитени от „идеята“ й.
И Първан иска да се засмее, но… въздиша…
Идете си, добродушни хорица, и съхранете вашето досегашно отвращение към
Или не! Дигнете я на смях! Подиграйте се с тази цивилизация тъй, както се подигравате с думите:
