Читать «Юки-онна» онлайн - страница 2

Щом оздравял, веднага се захванал със занаята си и всяка сутрин отивал сам в гората и се връщал по здрач с огромен наръч дърва, които продавал с помощта на майка си.

Година по-късно, през една зимна вечер на път към къщи Минокичи настигнал непознато момиче. То било високо, стройно и много хубаво и отвърнало на поздрава му с глас, галещ ухото като чуруликането на пойна птичка. Продължили заедно и се заприказвали. Девойката казала, че името й е О-Юки, че неотдавна загубила родителите си и че сега отива в Едо, където се надява нейни близки да й помогнат да намери работа като слугиня.

Скоро Минокичи бил вече очарован от непознатата и колкото повече я гледал, толкова по-красива му се струвала тя. Затова се осмелил да я попита дали е сгодена, а тя отвърнала през смях, че е свободна като птичка. После и тя на свой ред го попитала дали е женен, или е дал вече някому обет, но Минокичи отговорил, че макар да живее само с овдовялата си майка, тя все още не му е поставяла въпроса за „почтена снаха“, защото той е твърде млад… След тези признания двамата дълго вървели мълчаливо. Знайно е обаче, че поговорката гласи: Ки га ареба ме мо кучи ходо ни моно о юу — „Има ли желание, очите са по-красноречиви от думите“. Тъй че, когато стигнали до селото, двамата вече се харесвали взаимно.

Минокичи поканил О-Юки да се отбие в дома му, за да си почине от пътя. След кратко свенливо колебание тя приела. Майка му я посрещнала сърдечно и я нагостила с топла вечеря. О-Юки се държала тъй мило, че старата жена веднага я харесала и я убедила да отложи пътуването си до Едо.

В крайна сметка О-Юки така и не заминала. Останала в къщата като „почтена снаха“.

О-Юки доказала, че е наистина отлична снаха и съпруга, и когато пет години по-късно старицата била на смъртно ложе, последните й думи били изпълнени с любов и признателност към жената на сина й. А О-Юки родила на Минокичи десет чудесни дечица — момчета и момичета, до едно с много красива кожа.

Селяните намирали О-Юки за удивително създание, защото тя била много по-различна от тях. Повечето селски жени остарявали рано, но и след като станала майка на десет деца, О-Юки изглеждала все тъй млада и свежа като в деня, когато за първи път дошла в селото.

Една вечер, когато децата вече спели, О-Юки шиела на светлината на книжния фенер. Минокичи я гледал и по едно време казал:

— Така, както седиш сега — с лице към светлината, ми напомняш за нещо странно, което преживях преди години — на осемнадесетгодишна възраст. Тогава видях жена, красива и бяла… Да, тя наистина много приличаше на теб.

Без да вдига очи от ръкоделието, О-Юки помолила:

— Разкажи ми за нея… Къде я видя?

И Минокичи й разказал за страшната нощ в колибата на лодкаря, за бялата жена, която се надвесила над него, усмихнала се и му зашепнала необикновени думи; разказал й за тихата смърт на Мосаку.