Читать «Що значи: „Народът ликува“» онлайн

Алеко Константинов

Що значи: „Народът ликува“

„Радостната вест като мълния пролетя по всичките, дори и най-затънтените краища на България. Цялата столица беше на крак. Всичко честно и интелигентно бързаше да стане начело на неизчисилимата маса ликующ народ. Целият град е окичен със знамена. А вечерта! О, вечерта беше вълшебна. Градската градина представляваше една фантастическа феерия, обляна, буквално обляна със светлините на хиляди фенери, и всред този блясък шествуваше с музика начело цветът на столичната интелигенция със запалени факли. На лицата на всички се четеше безкрайна радост и жажда да коленичат в подножието на Трона и в блажено упоение да лицезрат Святинята, залога на нашето щастие и благодентсвие… Френетически ура, изходящи от хиляди въодушевени гърла, цепеха въздуха…“

Ето как пише обикновено рабското перо, а пък ето всъщност голата истина:

Столицата представлява една окончателно обанкрутена община. Няма человек, няма буквално ни един человек, който да твърди противното. Отчаяната бедност на София (на която всякой жител е обременен с по 500 лева неизплатим общински дълг) е стигнала дотам, щото в последно време общината не е в състояние да купува по няколко тенекета газ за осветление на улиците. Общината не е в състояние да изплати за отчуждените места на бедняците, които с години наред, от сутрин до обсаждат напусто коридорите на съвета. Общината не е в състояние да си построи необходимите основни училища. Не е в състояние да плаща на учителите си, които са се слисали и положително рискуват да заспиват гладни. Не е в състояние да плаща на всичките си служащи. И освен че не е в състояние да предприеме нищо за улучшение на града, но без ежегодната помощ на правителствот не би била в състояние ни един ден да функционира. Сега столицата нощно време е мрачна, само тук-там, съвсем нарядко, мига по някой полусляп фенер.

А пък снощи имаше илюминация! На гол корем пищов… Вчера по обед загърмяха внезапно топове. Между събраната да слуша музиката група, при неделната смяна на дворцовия караул, се пръсна с шепнение слухът, че сме се сдобили с ново князче, което вече нарекли Кирил княз Преславски, херцог Саксонски.

— Да му мислят Хардалци — каза с лека въздишка един господин, която беше се припекъл на слънце и мижеше на зарите, облагнат при кьошето на градинската ограда. Съседите му се изсмяха.

— Татко бе, защо са го нарекли Кирил, защо не Симеон? — питаше едно момченце.

— За това, гълъбче, защото, ако го наречеха Симеон, щяхме да го смесваме със Симеона Преславски, варненския дядо владика.

По-нататък, в друга група се зачу весел разговор. Един провинциал, по всяка вероятност народен представител, казваше на своите събеседници:

— Артък сега преславците трябва да се отсрамят за тази чест ако не друго, поне Преславския балкан да му харижат.

Един декориран, с интелигентна физиономия, заминува край край една съседна група и с приятелско подмигване казва с невисок глас съвсем непонятните за мене думи:

— Бекасите се наплодили.

Аз, като не съм ловчия, не обърнах внимание на този разговор.