Читать «Шесторката от Кеймбридж» онлайн - страница 2
Чарльз Камминг
1
Знаете ли какво — никога не хващайте шпионина. Открийте го и го контролирайте, но не го залавяйте. Един шпионин причинява много повече неприятности, ако бъде заловен.
Харолд Макмилан
— Умрелият всъщност не беше напълно умрял. Хем жив, хем не съвсем. Това е положението.
Калвин Съмърс, който работеше като медицинска сестра, застана неподвижно до ръба на тясната пътека за теглене на лодки по протежение на канала и хвърли поглед зад гърба си. Беше дребен човечец, вечно нацупен като дете. Гадис се спря до него.
— Разправяй нататък — подкани го той.
— Беше през зимата на 1992 година, обикновена понеделнишка февруарска вечер. — Съмърс извади от джоба си ябълка и я захапа, предъвквайки спомените си. — Името на пациента беше Едуард Крейн. В картона му пишеше, че е на седемдесет и шест, но никой от нас не знаеше кое при него е истина и кое измислица. На мен ми изглеждаше поне с десет години по-млад. — Двамата отново крачеха напред, ботушите им потъваха в разкаляната земя. — Ония очевидно бяха решили, че е най-добре да бъде приет през нощта, когато болницата работи с намален персонал.
— Кои са „ония“? — попита Гадис.
— Ченгетата. — Една зеленоглава патица литна над канала; от крилете й се ръсеха златисти капки вода, докато завиваше срещу слънцето. — Крейн бе докаран на носилка в безсъзнание малко след десет вечерта на трети февруари. Бях подготвен за пристигането му. Аз винаги съм подготвен. Той не мина през приемно отделение, а бе откаран направо в единична стая. В картона му пишеше, че няма роднини и че не бива да бъде съживяван в случай на спиране на сърдечната дейност. В което няма нищо необичайно. Доколкото ни беше нужно да знаем, той беше най-обикновен старец в напреднал стадий на рак на панкреаса. При острата чернодробна недостатъчност и общата интоксикация на организма му оставаха часове живот. Поне това беше историята, която ни пробутаха от МИ6.
Съмърс хвърли нахапаната ябълка по една пластмасова бутилка, която бавно се носеше надолу по канала, но не я уцели с близо метър.
— Още щом сложиха Крейн в стаята, аз му включих системи. Глюкоза, физиологичен разтвор, всякакви безвредни течности, от които нямаше полза. Сложих му дори катетър. Всичко трябваше да изглежда правдоподобно, в случай че на някого от персонала му хрумне да надникне, където не му е работа.
— А видя ли го някой?
— Ами! Около два след полунощ Майснер повика свещеник. Това също беше част от плана. Отец Брук. Той нищо не подозираше. Влезе, даде му последно причастие и изчезна. Малко по-късно дойде Хендерсън и произнесе кратка реч.
— Какво каза?
Съмърс отново се спря. Той рядко поглеждаше събеседника си в очите, но сега впери поглед в Гадис и произнесе със старателна артикулация, вероятно имитирайки аристократичната надменност на въпросния Хендерсън:
— „От сега нататък Едуард Крейн се смята за мъртъв. Бих желал да благодаря на всички ви за усилията до този момент, но ни остава още доста работа.“
Към тях по пътеката се приближаваше мъж, който буташе ръждясал велосипед. Ритмичното цъкане заглъхна в сгъстяващия се здрач.
