Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 9

Когато Морган стана на шестнадесет години, баща му си го прибра, защото някой от глупавите му роднини бе позволил да бъде пронизан, след като откраднал от Камерънови една овца. Сабрина го изпрати до градинската порта, смутена от напиращите в очите й сълзи. Тайното желание на сърцето й се бе осъществило: Морган Макдонъл никога вече нямаше да се върне в Камерън. Нито през следващото лято, нито когато и да било. До тази вечер.

Сабрина внимателно положи розата върху кадифената подплата на маминото чембало. Сигурно негодникът отдавна е мъртъв, каза си злобно тя, пронизан от някого от своите или застрелян в леглото от ревнив селянин. Той беше само на петнадесет години, когато слугинчетата започнаха да въздишат по широките му рамене и дръзкия блясък в зелените очи, които я гледаха винаги със студено презрение.

Сабрина отиде до прозореца. Безпомощният й поглед обходи скалистото било. Върховете бяха забулени в облаци. Може би Макдонълови вече бяха излезли от бърлогите си и трополяха надолу към Камерън. Дали единственият син на Ангъс Макдонъл беше сред тях?

Тя се отърси от внезапния студ, който изпита, и се помоли мирът, на който баща й толкова държеше, да не струва твърде скъпо на господаря на клана и на единствената му дъщеря.

Глава 2

Когато сенките на планините останаха зад гърба му, Морган Макдонъл пусна коня си в галоп. Топлото есенно слънце излезе иззад облаците и обля ливадите в светлина. Той примигна срещу светлината и се намръщи. Изпод копитата на коня му се понесе аромат на пирен. Вятърът разроши косата му, тласна го напред и го накара да се приведе толкова близо до гривата на Поках, че скоро остави всички зад себе си и полетя към свободата.

— Морган! Морган, момчето ми! Накъде се е понесъл проклетият ми син?

Като чу рева на баща си, Морган извъртя очи към небето и благодари на господа, че му бе дал достатъчно широки рамене, за да носи тежестта на произхода си. Дръпна юздите и обърна коня си. Добре, че старият Ангъс му беше напомнил кой е. В този свят от просторни поляни и свободно небе нямаше място за един Макдонъл. Накъдето и да се понесеше с верния Поках, нямаше да намери място, където да се чувства у дома си. Планините бяха неговото убежище и затвор, единственият дом, който някога щеше да има.

Той насочи Поках обратно по пътеката и се промуши между двама шумно спорещи членове на клана.

— Ей, Морган, този негодник ми открадна сиренето. Имаш ли нещо против да го застрелям? — попита братовчедът Раналд и извади пистолета си.

Раналд беше наследил пронизващите тъмни очи и гарвановочерната коса на циганската си майка. Хората обикновено го поглеждаха по два пъти, защото имаха нужда от време, за да разберат дали наистина е толкова красив, или съвършените черти ще се разсеят, щом отместят поглед. Редом с Раналд Морган винаги се чувстваше като недодялано джудже.

— Естествено, че не — отговори той с любезна усмивка. — Стига да нямаш нищо против, че след това ще ти извия врата.

Раналд се нацупи и отпусна пистолета.

— По дяволите, Морган. Цял ден не съм застрелял никого. Пръстът ми на спусъка се е вцепенил.