Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 4

— Сабрина! — извика Елизабет.

Господарят на клана прегърна успокоително жена си.

— Остави я. Ако някой е способен да опитоми един див Макдонъл, това е само тя.

Дугъл Камерън намери една дупка в бръшляна, който се виеше по стената, и проследи с поглед двете малки фигури, които тичаха по поляната право към сивите дъждовни облаци.

— Бог да е с теб, принцесо — пошепна той. — Боя се, че ще имаш нужда от цялата му хитрост и от твоята собствена в добавка.

* * *

— Чакай! Почакай, моля те! Чакай ме!

Силните крачета на Сабрина тичаха неуморно. Виковете й заглъхнаха в пъшкане. Слънцето се беше скрило зад планина от тъмни облаци, а момчето беше само тъмна точка, която се сливаше с гората. Преди да падне и да си нарани коляното в грубите папрати, Сабрина записа към талантите на този странен Макдонъл и бързото тичане. Уплашена от приближаващия дъжд, тя скочи на крака и се хвърли към мрачната сянка между огромните дъбове. Един корен се закачи в глезена й и я спъна.

Тя се приземи по корем и с ужас установи, че лежи на ръба на един ров и полата й се е вдигнала над главата.

— Всички ли Камерънови са като теб глупави и инатчии?

Сабрина подаде глава изпод полата си. Морган Макдонъл стоеше над нея със скръстени ръце и смръщено разглеждаше онова, което тя трябваше да пази скрито под полата си.

Момиченцето побърза да смъкне полите си и му подаде ръка.

— Хей, момче…

Той я издърпа да стане и изтри ръката си, като че се беше изцапал.

— Не се казвам момче. Името ми е…

— Морган Тайър Макдонъл — повтори тържествено Сабрина. — Син на Ангъс Макдонъл и наследник на клана Макдонъл. Служиш само на Макдонъл и мразиш Камерънови. А аз съм Сабрина, дъщерята на Дугъл Камерън.

— Кой би го оспорил. — Гласът на Морган се давеше в горчивина. — Одрала си кожата на онзи дявол.

Сабрина смръщи челце, опитвайки се да намери подходяща тема за разговор.

— Обичаш ли червеи?

— Не.

— А бръмбари?

— Воините нямат време за такива глупости.

Челото й се намръщи още повече. Брайън и Алекс винаги намираха време за червеи и бръмбари. И обичаха да слагат паяци в леглото й. Може би трябваше да попита дали стъпалата му наистина са окосмени. Но мрачното му изражение я възпря. Гъсти червеникаво-руси мигли обрамчваха очите му.

— Какво правиш по цял ден?

— Юмручен бой, мечове, пистолети. — Упоритите устни разкриха два реда прави бели зъби, между които нямаше нито един развален. — Приятно е.

Сабрина примигна заслепено, сякаш слънцето бе пробило черните облаци. Окуражена от усмивката му, тя сложи ръка върху неговата.

— Ето, виждаш ли. Знам, че ще станем приятели. Аз вече те харесвам истински…

Момчето погледна пухкавите пръстчета, които плахо помилваха ръката му. Досега Морган живееше единствено за своя клан и мразеше всички негови врагове. В блестящите зелени очи пламнаха противоречиви чувства. Ужас. Страх. Несигурност. Копнеж.

Той издърпа ръката си.

— Аз не съм ти приятел. И не те харесвам.

Усмивката й потрепна, но не угасна.

— Естествено, че ме харесваш! Всички ме харесват. Татко казва, че мога да хвана за мустаците дори дива котка.