Читать «Шепа пепел» онлайн

Йордан Йовков

Шепа пепел

Шест години и повече не бяхме се виждали с дяда Гена. Шест години и повече не бяхме минали по тия пътища, по които някога отивахме и се връщахме с него, кога ходехме на скеля. Всичко си беше същото: леките преливи на хълмовете, полето; ивиците на нивите с жълти стърнища, пътищата, легнали между тях като змии; после тоя простор, тая безконечна черта на хоризонта, развърната колкото се може по-нашироко, за да побере цялото небе над себе си. И някъде далеч на тая черта една малка точка, една вятърна мелница, която бавно върти белите си крила, сякаш маха с ръце и ни вика.

Дядо Гено се обръща към мене усмихнат и ме гледа. Разбирам го: много бяхме си казали, много още имаше да си кажем. И когато навлязохме в Иланлъшката гора, като видях младите дъбови дръвчета с къдрава шума, изправени едно до друго, като че във всяко имаше душа и тия души, осъдени на вечна неподвижност, си шушнеха нещо; като видях малките полянки из гората с висока суха трева, трънаците с червени шипки, извивките на пътя, някъде изрътен, с някой чукан отстрана, показал навън корените си като черни змии; когато видях всичко туй, изведнъж ми стана ясно, че оттук нататък тоя път никъде другаде не води, никъде другаде не извежда, освен на Антимовския хан, и извиках, за да заглуша трясъка на колелетата:

— А какво стана Сарандовица, дядо Гено? Какво стана Антимовскня хан?

Дядо Гено тоя път не се усмихна и направи знак, който ме уплаши. Веднага той заопъва юздите на конете и аз помислих, че иска да спре, защото от шума на колата не може да говори. Но дядо Гено гледаше към гората, спря каруцата и каза:

— Ето го Киро, Киро Котомана. Той знай, той ще ни разправи. Киро, я ела тук!

На края на гората, закрит до пояса от драките, стоеше малко старче. Познах Киро. Два пъти повече беше остарял, два пъти повече беше отпаднал, невесел. Той дойде при нас, поздрави се с дяда Гена, поздрави и мене, но погледът му беше безразличен, чужд. Разбрах, че не ме позна.

— Къде ти са очите тебе, Киро! — скара му се дядо Гено. — Не познаваш ли кой е?

Киро втори път ме погледна, замига и изведнъж се ухили.

— А бе, даскале, ти ли си! Не можах да те позная. Гледам офицерин, де да знам, че си ти. Хайде добре дошел, даскале. У-у, и ти големец си станал!

Едвам сега ние се здрависахме, като стари приятели.

— Киро — каза дядо Гено, — даскалът иска да му разправиш за Василка, за хана.

Киро ме погледна, като че не вярваше, че аз нищо още не зная.

— Хай, даскале! Свърши се то. Няма я Сарандовица, няма го ханът. Останахме си като сирачета. Ако ханът стоеше, тука ли щеше да ме намериш? А то, страшна работа беше! Ще ти разправя. Как да не ти разправя, когато всичко го видях с очите си!

Дядо Гено поразпрегна конете, седнахме и трима под сянка.

— Лошо стана още щом се чу, че ще има война — започна Киро. — Доде в наше село румънска кавалерия, имаше един поручик, висок такъв, лош. Взеха да събират добитъка. Ти ме знаеш, че аз си походвам, ама си имам малко земица и момчетата ми добре си гледат работата. Две волчета имахме, от наш дамазлък бяха, младички, хубави като гълъби. Додоха да ги вземат. Гледам, син ми, големият, Иван, не му се дават, настръхнал, разтреперал се. „Тате, вика, ще грабна брадвата!“ „Мълчи, думам му, мълчи, че ще ни утрепят.“ Какво ще правим, насреща стои ли се. Дадохме ги. Мъчно му беше на момчето, отиде при воловете и, добитък е, ама нали той ни храни — взе че ги целуна. Взеха ги; откараха ги.