Читать «Чудотвореца» онлайн

Мариана Тинчева-Еклесия

Чудотвореца

„Иисус отговори: нито тоя е съгрешил, нито родителите му, но това биде, за да се явят делата Божии върху му.“

(Иоан 9:3)

Двамата трябва да бяха дошли още преди съмнало, защото в осем без десет, когато отец Сава се изкачваше по стълбите към храма, мъжът и жената вече го чакаха, приседнали до стъпалата досами вратата.

— Почакай, отче! — тя стана и отиде до свещеника, когато той бръкна в джоба си, за да намери ключа. — Моля те да позволиш на моя брат да отключи, да го въведеш в храма и да му прочетеш молитва за изцеление. Моля те и да го въведеш в олтара!

Жената, някъде около трийсетте, посочи загърнатия в кожухче млад мъж. Щом чу думите й, той стана, а незрящите му очи се обърнаха умоляващо към духовника, който почти веднага мушна огромния ключ в ключалката и рече:

— Разбира се, че може да отключи и отвори вратата първи. Молитва мога да му прочета след утринната служба, но нямам право да въвеждам в олтара незнайни хора — свето място е. — Той взе ръката на незрящия, постави я на ключа и се взря в безжизнените му очи:

— Ти по рождение ли не виждаш?

— Бях дете на осем години, когато заспах и зениците ми повече не се отвориха за светлина. — Той загърна кожухчето си: — Тази сряда сънувах мъж с бяла дреха и бяла коса, който ми каза, че ако на днешния ден отворя вратата на храма пръв и ако стане всичко, което сестра ми помоли, ще виждам отново…

Отец Сава се замисли и изговори на глас:

— Знаеш ли? Сънят може да те е измамил. Вече съм слушал и виждал колко лъжливи надежди дава понякога лукавия. — той поиска да въведе непознатия в храма, но сякаш огорчен, незрящият изтегли ръката си, прокара длан по вратата, направи крачка напред и от глъбините на двете бездни, били някога извори на светлина, се процеди мъка: „Не вярвам Бог да ме мами, не е лукав!“

— Кой толкова рано ни е дошъл на гости? — отец Евтим, който преди три години навърши осемдесет, се изкачваше по стъпалата с бастунче. Преди месеци като разбра, че вече не може сам да се оправя с работата в храма, той реши да се оттегли от богослужението и да отстъпи мястото в олтара на младия отец Сава. Но понеже старецът не можеше да живее без упойващата благодат на Божия дом, продължаваше да идва като помощник на иконома и като духовен настойник на няколко деца без бащи.

— Тук дойдохме с надежда, но види се, че сънят е дал напразно упование на брат ми — отговори жената вместо незрящия и набързо разказа съня му, като изля всичката си мъка.

— Как се казваш, момче? — възрастният се вгледа в очите му.

— Лазар ме именуват, но по паспорт съм Васил — той бръкна във вътрешния джоб на дрехата и извади протрита снимка от детството си: — Ето, някога можех да гледам света и да му се радвам, пък днес… Днес навършвам 28 години…

Той разказа как от малки останали със сестра си сираци, та и тя не събрала дом заради братовата си мъка; не отимала свои деца. Лазар въздъхна с въпрос:

— Трябва грях да тежи над родителите ни или над нас, че се затрива коренът ни?

— Ами! Никакъв грях нямате нито вие със сестра си, нито баща ти и майка ти. Бог знае защо е така, пък и не е късно да създадете семейства, да имате поколения… Ела да изпълним това, което е поискал от вас Всемогъщия…