Читать «Чудесните гости» онлайн

Иля Илф, Евгений Петров

Чудесните гости

В редакцията на вестник „Една вечер“ цареше суматоха. Сътрудниците непрекъснато изскачаха на стълбището и поглеждаха надолу, чистачките метяха коридора извънредно, като бръскаха с метлите краката на забързаните репортери, а от стаята, на чиято врата висеше табелка „Литературен отдел и юридическа консултация“, се носеше ухание на колбаси и се дочуваше енергично тракане на ножове. Там бяха строени петима келнери и един оберкелнер в униформи. Режеха франзели, редяха по чиниите репички със зелени опашки, кръгчета лимон и краковски салам. До ръкописите бяха строени бутилки и сосиери.

Сътрудниците, които нарочно не хапваха нищо в очакване на банкета, току надничаха в стаята и вдъхновени от гледката на портокалите и салфетките, пак се спускаха към стълбището.

Шефът на литературния отдел стоеше пред главния редактор и като попипваше нервно малките си мустачки, говореше:

— Сега са на обяд с народните и заслужилите артисти, после отиват на закуска в ЦУНХУ, десет минути по-късно ще се срещнат с челници от совхозите, а там вече ги причаква нашият човек с колите, поема ги и ги води право на нашия коктейл.

— Капитан Воронин ще бъде ли? — недоверчиво попита главният редактор.

— Ще бъде, ще бъде. За редакцията съм осигурил и челюскинци. Не се съмнявайте.

— Ами героите? Внимавайте в картинката, Василий Александрович!

— И герои съм осигурил. Ще дойдат Доронин, Молоков, Водопянов и Слепньов.

— Вижте, ами ако ги отклонят по пътя? Нали ще пристигнат откъм Маросейка, а там във всяка сграда има учреждение.

— И тази опасност сме предвидили. Вече се разпоредих. Нашият човек ще ги докара по пръстен „Б“, а след туй — по страничните улички. Ще ги доставим свежи, все едно току-що са слезли от ледения блок.

— Ох, дано пристигнат по-бързо! — каза главният редактор. — С мезетата всичко наред ли е? Ей, опичайте си ума, сигурно ще дойдат гладни.

По телефона пристигна последната сводка:

— Излязоха от ЦУНХУ, отиват при челниците.

Новината обходи цялата редакция и ножовете затракаха още по-енергично. Оберкелнерът се изпъчи и си оправи папийонката. На улицата пред сградата започнаха да се събират деца.

Цял час измина в такова мъчително очакване, каквото сигурно не бяха изпитали и челюскинците, докато са се взирали в небето в очакване на самолетите. Василий Александрович не мърдаше от телефона и приемаше съобщенията.

— Какво? Ядат второто ли? Много добре!

— Значи речите започнаха! Чудесно!

— Кой е дошъл да ги примамва? Под никаква форма! Имайте предвид, че ако ги изпуснете, ще поставим въпроса за вас в месткома. Трябва ли ви помощ? Изпращаме ви трима с мотоциклети: Гуревич, Гурович и Гурвич. Нека дежурят по пътя.

Най-после дойде и последното съобщение:

— Излязоха на улицата. Наши са. Настанихме ги по колите. Тръгват.

— Идват, идват!

И в този миг в кабинета на главния редактор влетя театралният рецензент.

— Катастрофа! — едвам отрони той.

— Какво е станало?

— Долу — рече рецензентът с гробовен глас, — на третия етаж, в редакцията на вестник „На риболов“, са наредени маси за банкет. Току-що ги видях със собствените си очи.