Читать «Чувашка приказка (Чувашка приказка)» онлайн

Трима добри юнаци и хала многоглава

Чувашка приказка

Това било отдавна — толкова отдавна, че всички тогавашни хора вече са станали на прах; не са живи и онези, които са се родили по-късно.

Тогава живяла Галямата хала — колкото силна, толкова и зла. Огън изригвала, всичко изгаряла, с опашката си планини събаряла, с ноктите си пропасти риела. Когато завиела, от воя и през трийсет и девет земи шумата окапвала, реките пресъхвали. Всичко живо се бояло от нея.

Разсърдила се веднъж Голямата хала. Ревнала, изправила се в цял ръст, небето достигнала. Слънцето и месеца оттам откъснала. Слънцето в лявото си ухо скрила, а месеца — в дясното.

Начаса притъмняло на земята. И в мрака Голямата хала се втурнала срещу хора и зверове — всичко живо изловила и изгълтала.

Земята опустяла. Ала не съвсем. В тъмнината Голямата хала не видяла, че в гъстата степна трева се било скрило малко момченце с врано жребче; в голямата гора под вековен дъб друго момченце с бяло жребче се било притулило; а горе, в планината, в една пещера се било спотаило трето момченце със сиво жребче.

Момченцата видели всичко. И том Голямата хала отлетяла към своята далечна страна, те започнали да растат. Раснали, пораснали, станали смели юнаци. Онзи в степта се нарекъл Земя-юнак; другият в гората — Гора-юнак; а третият в планината — Скала-юнак.

Земя-юнак си изковал такъв меч, какъвто сто юнаци да се напънат, не могат да повдигнат. Той го метнал на рамо като някаква тояжка.

Яхнал своя жребец, огледал степта. Навред била непрогледна тъмнина.

— Къде е светлината? — запитал Земя-юнак, но никой не му отвърнал. Той потупал жребеца по шията. — Да идем, Вранчо, слънцето и месеца да дирим, че без светлина не се живее!

А жребецът в отговор започнал да рови с копито земята, да тъпче тревите.

Земя-юнак го смушкал и препуснал през степта като вятър. Летял в мрака без път и посока. Излезнал край голямата гора. Гледа: Гора-юнак върти столетен дъб, прехвърля го от ръка в ръка, като с пръчица си играе, а наблизо пасе белият му жребец.

Гора-юнак съзрял в мрака конника на вран кон. Провикнал се:

— Накъде си се запътил, брате?

— Слънцето и месеца да диря.

— Вземи ме за дружина! Кривакът ми е як. Може да ти помогна.

— Тръгвай, братко! Сам юнак не е юнак — рекъл му Земя-юнак.

Гора-юнак яхнал белия си жребец и тръгнал с брат си.

Много ли, малко ли вървели — в тъмата гледат нещо се мержелее: това бил третият, най-младият им брат. Седи Скала-юнак и премята голяма канара от ръка в ръка — играе си. А край него пръхти сивият му жребец.

— Добра среща, братя! Накъде така? — извикал им Скала-юнак.

— Тръгнали сме да дирим слънцето и месеца.

Вземете ме със себе си! Корав камък за оръжие имам. Може да ви помогна.

— Тръгвай, братко! Вярна дружина — яка твърдина — поканили го двамата.

Скала-юнак яхнал своя сив жребец и тримата тръгнали на път. Преминали високи планини, преплували дълбоки реки и излезли на широко поле. Пред тях блеснала Бяла река. През нея минавал сребърен мост, а на отвъдния бряг се виждал сребърен дворец.

Юнаците слезли от конете и влезли в двореца. А вътре — хубост невиждана! Греели сребърни звезди, подът бил постлан с шарени губери. На трапезата било наредено сладко ядене.