Читать «Човекът в нощта» онлайн - страница 2

Обезумелият от страх човек побягна из тъмните коридори, но вместо да разтвори пътната врата и да излезе навън, той проникваше в най-отдалечените кътчета, въртеше се като в омагьосан кръг все на едно и също място, събаряше изправените в мрака предмети, които падаха с тежък трясък под стъпките му.

Най-после Павел Огнин изскочи на улицата и се впусна с помътен разсъдък в мъртвата нощ. Бягаше под стрехите на зданията, пресичаше площадите, скачаше над локвите и вадите от кална вода и гледаше вторачено дъждовните искри в светлината на крайъгълните фенери.

Някъде се преплетоха гласове. Те отекнаха като сърдито изречени думи и потънаха в плисъка на дъжда.

В далечината изпъкваше мираж: високо до небето здание с горящи прозорци и огнен надпис: ХОТЕЛ.

Човекът тичаше срещу разтворената му врата, примамен от плувналото в нощта сияние.

Когато стигна в тоя дом на случайните гости и прекрачи ярко осветеното преддверие, пред очите му се разкри картината на един непознат живот. Наоколо сновяха хора със сънни лица, които държеха в ръцете си черни чадъри като огромни мокри прилепи с провиснали криле, по безкрайните стълби се катереха прегърбени носачи с куфари на рамо, открехваха се врати, през чиито процепи лъщяха котешките зеници на дебнещи проститутки.

В една зала свиреше музика.

Павел Огнин влезе вътре. В ушите му пламна пъстрият шум от разговорите на късните посетители. Две цигулки, увиснали под брадите на някакви дремещи музиканти, разказваха песен: лъковете чертаеха линии и теглеха жици от звукове. Една въртележка, закована върху стената, лееше хлад в душния въздух.

Павел Огнин седна и поръча вино.

Сложиха на масата му бяла порцеланова кана.

Той пи, докато залата потъна в тишина. Тогава разбра, че всички наоколо си бяха отишли. Ужасът от самотата го сграбчи отново и го издигна сред многоетажните светлини на нощния дом.

Разтвориха му една врата и го въведоха в малка стаичка.

Казаха му:

— Лека нощ!

Той се съблече и изпъна тялото си върху желязно легло.

По корнизите на прозорците се ронеше приспивен дъжд.

В стаеното безмълвие изхърка часовник и от невидимите му колела падна камбанен звън.

Стените, подът и таванът на стаята блеснаха претопени в стъклени предгради, зад които се откриха стотици легла.

Над главата си, надолу, отстрани, Павел Огнин виждаше спокойно легнали хора с тънка усмивка на устните.

Заспиващият човек си спомни една забравена дума: БОЛНИЦА.

И пред полуотворените му клепачи изпъкна лице с посивели мустаци и триъгълна гробарска шапка.

Над покривите се люлее мъгла. Есенното утро се ражда с едно огромно червено слънце върху ниско сведеното небе.

Павел Огнин влиза в глухата уличка и се скрива зад дворната ограда на ъгъла.

Посреща го разтворената врата на рухнала в бръшлян къща.

Той минава коридора и отива в стаята си. Навежда се и взема захвърлената на земята книга.

Някой се киска над главата му.