Читать «Черният манастир» онлайн - страница 9

— Тя кара ли те да се чувстваш… неловко?

Пърсел сви рамене. Меркадо не му беше обяснил отношенията си с младата жена и не че това го интересуваше, но все пак му беше интересно. Типичното професионално любопитство на журналист, естествено, не досадното любопитство на натрапник. В Адис Абеба се бе съгласил да закара Хенри Меркадо и Вивиан Смит на северозапад, където гражданската война бушуваше най-свирепо, без да поиска нещо в замяна. Сега обаче смяташе, че Меркадо му е длъжник.

— Каква е тя?

Меркадо сви рамене.

— Всъщност нямам представа.

— Нали ти е фотографка?

— Да. Обаче се запознахме едва преди няколко месеца. В „Хилтън“ в Адис Абеба. Не знам дали може да снима. Направихме сума ти снимки, но още не сме ги проявили. Да ти кажа честно, даже не знам дали изобщо зарежда лента в апарата. — И се засмя.

Пърсел също се усмихна. Луната вече се спускаше зад голямата сграда и балнеокурортът тънеше в приятен мрак. Нощният ветрец носеше ухание на цветя и го изпълваше усещане за почти пълен душевен покой. Зачуди се дали започва да се освобождава от Индокитай. Тази мисъл му напомни за нещо.

— Лежал си в затвора, нали?

— Не в затвора. Ние, политическите затворници, не му викаме така. Ако ще говориш на тази тема, използвай точната дума, за бога. Викаме им „лагери“. Звучи по-добре. По-достойно.

— Пак си звучи кофти.

— Това, че се случи с мене, беше по-скоро ирония на съдбата, защото по онова време и аз си падах малко нещо червен — отбеляза Меркадо.

— По кое време?

— След войната. Руснаците ме пипнаха в Източен Берлин. През януари четирийсет и шеста. Не правех нищо, просто снимах някаква тъпа опашка за хранителни стоки. Така и не успях да го проумея. През зимата на четирийсет и шеста такива опашки имаше из цяла Европа. Обаче в работническия рай явно не е трябвало да има. А проклетите болшевики бяха там от девет месеца. Трудно се строи социалистически рай само за девет месеца. Тъкмо това им казах. Не го приемайте лично, момчета, казах им. Вие несравнимо превъзхождате хуните. Какво от това, че висели на опашки за хляб? Само им е от полза на тия нацистчета. Чат ли си? Ама те нещо не ми се вързаха.

Пърсел разсеяно кимна.

— Накарах „Ройтерс“ да им пратят всички прессъобщения, които бях писал от Испанската гражданска война през трийсет и шеста — продължи Меркадо. — Всичките ми антифашистки материали. В някои даже споменавах хубави неща за храбрата Червена армия. Не знам дали тия тъпанари изобщо са погледнали статиите ми. Знам само, че ме натириха в Сибир. Излязох чак през петдесета заради някаква размяна на пленници. Дори не ми се извиниха, сериозно. До вчера бях номер сто шейсет и осем АМ триста осемдесет и две, от днеска пак станах Хенри Меркадо, кореспондент на „Ройтерс“, и се прибрах в Лондон, където ме очакваше прилична сума от насъбралите ми се заплати. Четири години, Франк. А беше студено. Божичко, колко беше студено! Четири години заради една снимка. Мене, възчервеното колежанче от Кеймбридж. Член на Фабианското дружество и така нататък. Пролетарии от всички страни, съединявайте се!