Читать «Черният манастир» онлайн - страница 6

Пърсел се насочи към най-голямата постройка, увеличи скоростта и джипът заподскача из високата трева. Бялата сграда бързо се уголеми пред тях.

Предните гуми се блъснаха в долните стъпала, зацепиха и колата се изкачи между две канелирани колони, пресече равния каменен портик, мина през входа и спря в центъра на някогашното хотелско фоайе. Пърсел угаси двигателя и изключи фаровете. Стихналите нощни създания подновиха безсмисления си какофоничен концерт.

Синкавобелите лунни лъчи свободно минаваха през разрушения свод и хвърляха неземно сияние върху псевдоримското помещение. Стените бяха украсени с грамадни рушащи се фрески, изобразяващи класически сцени от римски бани. Пърсел избърса лице с потната си длан.

Меркадо си пое дъх.

— Защо беше всичко това?

Пърсел само сви рамене.

Вивиан възвърна самообладанието си и се засмя подигравателно.

— Май храбрецът си изпусна нервите в тъмната джунгла, а? — Говореше с общо взето британски акцент, в който се долавяше смесица от екзотични нотки. Меркадо беше обяснил на Пърсел, че родният й език бил неизвестен и произходът й бил също толкова неясен, макар да имала швейцарски паспорт с фамилното име Смит. „Загадъчна жена“ — бе казал той на Пърсел, който отговори: „Те всичките са загадъчни“.

Меркадо скочи от джипа и се протегна.

— Джунглата остана зад нас, но не и проблемите. — Собственият му акцент представляваше онази особена трансатлантическа реч, типична за хора, пътуващи през целия си живот между Британските острови и Северна Америка. Син на англичанка и испанец — откъдето и фамилията му, — той беше прекарал по-голямата част от младостта си в швейцарски пансиони и знаеше френски, немски и италиански все едно са му родни езици.

Франк Пърсел запали цигара и я скри в шепата си. На пламъчето на кибритената клечка изглеждаше по-възрастен от своите трийсетина години. Устата и тъмнокафявите му, почти черни очи бяха заобиколени от бръчки. Сиви косми осейваха рошавата му черна коса. Отпусна се уморено на седалката и издиша дълга струя дим.

— Какво всъщност е това място?

Меркадо обикаляше мозаечния под на просторното фоайе.

— Римска баня. На теб на какво ти прилича?

— На римска баня.

— Ами значи е баня. През трийсет и шеста гадните фашисти строяха много такива в хода на своята цивилизаторска мисия. Писал съм репортаж за това, доколкото си спомням. Има ги на най-невероятни места. Хайде слизай. Ако минералният извор още тече, ще се изкъпем хубаво.

Пърсел сковано слезе от колата.

— Говори по-тихо, Хенри.

— Как да говоря по-тихо, като съм тук, а ти си чак там, а, Франк? Ела насам да поразгледаме.

Вивиан тръгна с Меркадо към една колонада, водеща към вътрешен двор. Пърсел бавно ги последва. Петте години в Индокитай като военен кореспондент го бяха лишили от всякакъв интерес към руините. За последен път беше посещавал развалини в Камбоджа, в древния град Ангкор Ват, и това пътуване му струва цяла година в пленнически лагер на червените кхмери. Тази година завинаги щеше да остане изключително важна част от живота му. Освен всичко друго там бе изгубил всичките си илюзии за човечеството.