Читать «Черният манастир» онлайн - страница 243

Пърсел кимна.

Тримата вдигнаха глави и видяха висящото във въздуха копие, и докато се взираха в него, на върха му се образува червена капка и падна в чашата.

В този момент чуха зад себе си стъпки и се обърнаха. Измежду колоните в тъмната галерия се появяваха фигури, идваха към тях. Мъже в монашески раса с качулки. Вървяха по двойки, после се разделиха от двете страни и застанаха в редица зад тях, ала сякаш не ги забелязаха, въпреки че бяха само на няколко крачки.

Монасите коленичиха пред дългата маса, сведоха глави и се отдадоха на безмълвна молитва.

Вивиан хвана Пърсел и Меркадо за ръце и ги завъртя към масата. Тримата също коленичиха. Фотографката пак стисна ръцете им и те склониха глави.

— Изминахме дълъг път и не се боим — промълви тя.

Пърсел не знаеше дали говори на него, на монасите или на Бог. Но вече не усещаше и онази боязън, която беше изпитал при появата на монасите. Стисна ръката на Вивиан.

— Няма от какво да се боим.

— Нали ти казвах, Франк, ние сме избрани — каза Меркадо.

— Вече можем да се приберем у дома — заяви Вивиан.

Пърсел кимна. Беше готов за това завръщане.

Част V

Рим, февруари

Всяко скитане накрая свършва в ласки и любов!

Уилям Шекспир, „Дванайсета нощ“

56.

Франк Пърсел седна на една пейка и запали цигара. От Джаниколо, хълма на Янус, духаше леден вятър и ватиканските градини почти пустееха в този студен и облачен февруарски следобед.

Скоро трябваше да напусне Рим, но преди това искаше да се види с Вивиан и Хенри.

Меркадо предложи да вечерят в „Етиопия“, ала Пърсел предпочете парка на Ватикана, след като Хенри си тръгнеше от работа. Срещата трябваше да е кратка, приятна и безалкохолна.

Беше 17:30 и Меркадо закъсняваше, както винаги, но Франк видя Вивиан да се приближава по алеята. Тя също го видя, усмихна се, махна му с ръка и ускори ход.

Пърсел се изправи и двамата се поколебаха за миг, после се прегърнаха и размениха почти въздушна целувка.

— Пазя ти място — каза й той.

Тя се усмихна и седна. Франк се настани в другия край на пейката и угаси цигарата.

— Ще дадеш ли една и на мен?

— Не бива да пушиш. — Въпреки това й подаде пакета марлборо и Вивиан си взе цигара. Той се наведе към нея и драсна клечка кибрит. Вятърът разлюля пламъчето.

Тя дръпна и издиша облак дим и пара.

— Студено е.

— Идва пролет.

Известно време помълчаха, после им хрумна, че може никога повече да не останат сами на градинска пейка или където и да е другаде.

— Той има нужда от мен — каза Вивиан.

Пърсел не отговори.

— А ти нямаш.

— Този разговор май вече сме го водили.

— Ако променя решението си, може ли да се върна?

Уж трябваше да се държи твърдо и да отговори отрицателно, но той отвърна:

— Да.

— Само че ти вече няма да си свободен.

Той отново не отговори.

— Може ли да останем приятели?

— Не ще и питане.

Пак замълчаха и Франк се вторачи в сумрачния ветровит парк на Етиопския колеж.

Вивиан проследи погледа му.

— Още не съм проявила снимките. Ще напишеш ли за… нашето търсене?