Читать «Черният манастир» онлайн - страница 240

И когато раните му заздравели — по естествен път или с вяра, — свещеникът бил предаден на роялистките войници, които го повели по същия или по друг път до неговия затвор в крепостта, и той останал там близо четирийсет години. И го крепяло онова, което видял в манастира, не само през всички онези десетилетия в килията, но и по обратния път към мястото, където преживял нещо толкова забележително — или чудотворно, — че трябвало да се върне там, въпреки че умирал. Така и не стигнал, ала се добрал чак до руините на балнеокурорта, който още не съществувал предишния път, когато отец Армано минал оттам. И на това място заварил трима души, които също търсели нещо. Търсели войната. И той ги попитал… или по-точно, попитал Вивиан: Dov’ѐ la strada? Къде е пътят?

Къде е пътят, наистина? Има много пътища.

Джунглата се сгъсти и потокът стана по-тесен. От възвишенията се спускаха други поточета и се вливаха в него. Имаше още палмови горички. Никой от тримата не се съмняваше, че наближават черния манастир. Беше само въпрос на часове или дни, но той бе някъде тук, все още скрит от човешки очи, все още недружелюбен към гости, и все пак готов да ги приеме с направения от тръстика кош.

Слънцето залязваше и малкото светлина помръкваше. Трудно виждаха и на десет метра пред себе си, ала потокът ги водеше.

Джунглата някак се промени, при това не само заради сумрака. Пърсел забеляза финикови палми, хлебни дървета и други, с месести плодове. Черни африкански теменужки покриваха земята, за която някой явно се грижеше — тропическа градина, каквито беше виждал в Югоизточна Азия, едва различима от дивата джунгла.

— Манастирът е точно пред нас — каза Франк.

— Знам — отвърна Вивиан, която вървеше първа.

Потокът рязко зави надясно и те го последваха за кратко, а после Вивиан излезе от водата и мина между две високи палми.

Пърсел и Меркадо я последваха.

Над шестметров бамбуков гъсталак на десетина метра от тях се издигаше черна стена.

Вивиан вдигна поглед към лъскавия камък и каза простичко:

— Стигнахме.

55.

Пърсел не си беше представял как изглежда стената. Сега видя, че черните камъни са с големината и формата на тухли, иззидани без спойка на височина дванайсетина метра — колкото четириетажна сграда.

Слънцето почти залязваше и източната страна на манастира, където се намираха, тънеше в мрак, но стената лъщеше и бамбуковия гъсталак и палмите наоколо сякаш се отразяваха в камъка.

Явно никой от спътниците не знаеше какво да направи или да каже, ала и тримата разбираха, помисли си Франк, че довелият ги тук път е бил обсипан с предателства и смърт — но и с прояви на смелост и обич, както и със спомени, които щяха да останат до края на живота им, колкото и къс или дълъг да беше.

— Дали вътре има някой? — попита Меркадо.

— Да идем да проверим — отвърна Вивиан.

Продължиха през бамбуковия гъсталак и стигнаха до тясна пътека, която опасваше подножието на стената. Поеха надясно.