Читать «Черният манастир» онлайн - страница 17

— Сещаш ли се кой може да е този кардинал Еудженио? — попита Пърсел умълчалия се Меркадо.

— Не…

— Колко кардинали е имало в Рим по онова време? И според тебе колко от тях са се казвали Еудженио?

— Тогава не бях вярващ и кардиналите изобщо не ме интересуваха… но помня един държавен секретар на Пий Единайсети… Еудженио Пачели.

— Не знам защо, обаче името ми звучи познато.

— През трийсет и девета той стана известен под друго име. Пий Дванайсети.

— Е, това ми звучи още по-познато.

— Но няма как да сме сигурни… — каза Вивиан.

— Няма — съгласи се Меркадо. — Когато се върнем в Адис Абеба, ще трябва да се отбием в Италианската библиотека.

Отец Армано явно разбираше част от разговора им. Възрастният журналист се обърна към него.

— Ако ви покажа снимка на този кардинал, както е изглеждал през хиляда деветстотин трийсет и пета, ще го…

— Да. Разбира се. Помня лицето му много добре.

— Висок и слаб ли беше? — попита Меркадо, осъзнал, че свещеникът може да не доживее да му покажат снимката. — С орлов нос? И светла кожа? — И прибави още няколко подробности.

— Може да е той, да.

Меркадо се наведе към него.

— Негово светейшество каза ли ви нещо?

— Да. Той дойде при нас. Всички станахме, естествено. Стори ми се благ човек. Даже се опита да говори на сицилиански диалект. Не му се удаваше, но никой не се засмя, разбира се. Говори ни за смирение и послушание… говори за дълг, за Църквата, за истинската Църква. Каза, че трябвало да се отнасяме към духовниците от Етиопската църква с уважение, но и с твърдост… Не спомена за пликовете. Те още бяха у кардинала. Негово светейшество ту сякаш не знаеше за задачата ни, ту сякаш знаеше. Говореше общо, нали разбирате. Благослови ни и си тръгна. После кардиналът ни раздаде пликовете и положихме клетва да пазим всичко това в тайна. Още съм обвързан с тази клетва, но понеже трябва да ви разкажа какво се случи, я нарушавам. След толкова много време вече няма значение… Та ние значи се заклехме с измама…

И замълча.

Меркадо го докосна по ръката.

— Успокойте се, отче…

— Спокоен съм. Оставете ме да довърша. Заведоха ни на Пиаца Венеция. Там имаше военен парад. Танкове, оръдия, камиони. Никога не бях виждал такива неща. Като че ли цяла Италия беше в униформа. Там беше и той. Новият Цезар, Дучето. Стоеше като Цезар на един балкон. Не ми хареса. Прекалено си падаше по оръжията, по войната. Там беше и кралят. Виктор Емануил. Свестен човек. Той още ли…

— Мъртъв е. Вече няма крале, отче. Продължавайте.

— Да. Мъртъв. Всички са мъртви. Четирийсет години са много време. Да… Трябва да довърша. На площада се осветяваше оръжието. Включиха в обреда и нас, сицилианските свещеници. Помогнахме в осветяването. После пристигна негово светейшество. И той благослови оръжията. Това не ми хареса. Негово светейшество застана при краля и Мусолини. След това дойде кардиналът, Еудженио. Аз бях наблизо. Разговаряха много напрегнато. Парадът минаваше покрай тях, войниците маршируваха, обаче те не им обръщаха внимание. Не ми харесаха погледите им. Съвсем близо бях, да. Може да съм си въобразил всичко по-късно… в затвора. Погледите им, искам да кажа. Може да са разговаряли за нещо друго. Кой знае? Обаче тогава ми се стори, а може и да е било по-късно, че приказват за това нещо… — Гласът на свещеника секна.