Читать «Цербер: Вълк в кошарата» онлайн - страница 14

Женско тяло. При това напълно вписващо се в стандартите на Конфедерацията. В този миг шокът и погнусата ме раздрусаха почти физически. Първо — и преди всичко! — аз без всякакво съмнение си бях мъж и това определено ми харесваше. Пък и тялото ми подсказваше нещо още по-ужасно. Вече не представлявах оригинала, а просто едно от копията. „Един от тях съм!“, креснах безмълвно, обзет от паника. Пльоснах се отново на койката и си заповтарях, че е невъзможно. Нали знаех кой съм, помнех всяка подробност от живота и работата си.

След малко стъписването ми отстъпи пред гнева… и отчаянието. Аз представлявах копие, имитация на съвсем друг човек, който също си беше жив и сега вероятно се забавляваше, следейки всяко мое движение и мисъл. Изведнъж го намразих с озлобление, неподдаващо се на никакви разумни доводи. Ще си седи той в удобство и безопасност, ще ме наблюдава как върша мръсната работа, а когато всичко свърши, ще се прибере да му изтрият паметта, за да се върне към нехайното си живуркане, докато аз…

Щяха да ме натикат в един от световете на Диаманта, да ме затворят там, като че бях някой бандитски главатар, до края на живота ми… или поне до последния ден на това тяло. А после? Когато сторя онова, което се иска от мен? Сам си го признах, още при събуждането, сам си произнесох присъдата. Какви неща знаех! Разбира се, ще ме следят през цялото време. И ще ме убият, ако издам нещо. Приключа ли със задачата, пак ще ме убият — за всеки случай.

Добре де, казах си, положението не е изгодно само за тях. Знаех как мисли той, как мислят всички те. Наблюдението над мен нямаше да им донесе особени радости. Бях твърде труден за убиване кучи син… Е, не син, напомних си мрачно. И се запитах съвсем откровено — бих ли искал да прекарам остатъка от живота си в това тяло? Поне в момента изобщо не изгарях от подобно желание, съмнявах се и че изобщо някога ще се примиря. Внезапно в съзнанието ми замъждука искрицата на подозрение, че онези са предвидили дори тази ми моментна реакция. Чудесен двоен капан, в който да се хвана. Но даже да бяха ми причинили всичко това само за да не искам да живея след приключването на задачата, ще изкарам, напук на тях, поне хиляда години! Все пак ако разсъждаваме логично, вероятността за подобен кален номер бе твърде малка. Или се е появила някаква неизвестна за мен причина, свързана с мисията ми, или просто не им е пукало. Щеше ми се да знам кое от двете е…

А сега какво? Ами ще чакам, ще си кротувам и ще се приспособявам възможно най-добре. Беше ми някак странно, че се чувствах толкова обикновен, толкова нормален. Главата, ръцете, краката — на все същите места. Вярно, бях значително по-лек, но не прекалено. Забележимо по-слабите мускули едва ли променяха съществено положението ми в една гола затворническа килия. Само от време на време се сещах, че тук-там ми стърчи по нещо в повече, но пък липсваше другото, което бях имал цял живот. Засега разликата не ме засягаше особено. По-късно, щом ме стовареха в гадната дупка, дето са я избрали… да, тогава сигурно щеше да стане напечено.