Читать «Хроники на Западния бряг- цялата трилогия» онлайн - страница 7

— И какво означава това?

Отвърнах, както ме беше учил:

— Това означава, че владеем силата да разваляме, да погубваме, да разрушаваме.

— Виждал ли си ме да прилагам тази сила?

— Видях те веднъж, когато строши една паница.

— Виждал ли си ме да използвам силата срещу жива твар?

— Видях веднъж как накара една върбова пръчка да омекне и да почернее.

Надявах се да спре, но бяхме далече от края на въпросите.

— Виждал ли си да я използвам срещу живо същество?

— Видях те как направи… да умре един плъх.

— И как умря? — попита баща ми с тих, поомекнал глас.

Беше през зимата. В нашия двор. Един млад плъх се бе напъхал в кацата с дъждовна вода и не можеше да издращи. Даре метачката го зърна първа. Баща ми ме повика: „Ела тук, Оррек. Стой мирно и гледай“. И аз застанах до него и гледах. Бях извил вратле, за да виждам по-добре плъха, който плуваше във водата, тя беше до средата на кацата. Баща ми се надвеси отгоре и втренчи поглед в животното. Сетне раздвижи лявата си ръка и произнесе нещо, или пък издиша рязко. Плъхчето изпищя, потръпна и продължи да се люшка на повърхността. Баща ми бръкна в кацата и го извади. Висеше неподвижно в пръстите му, безформено, и хем приличаше, хем не приличаше на мокър плъх. Гледах опашката му, мъничките зъбки и ноктите. „Пипни го, Оррек“ — нареди баща ми. Докоснах го. Телцето бе съвсем меко, лишено от кости, като натъпкано с месо черво. „Развалих го“ — рече баща ми, без да сваля очи от моите, и тогава за първи път се изплаших от тези негови очи.

— Ти го развали — отвърнах сега в конюшнята, с пресъхнала уста, изплашен от очите на баща ми.

Той кимна и каза:

— Защото владея тази сила. Както ще я владееш и ти. И докато расте в теб, ще те уча как да я използваш. Как се прилага силата?

— С око, ръка, дъх и воля — отвърнах, както ме беше научил.

Той кимна, доволен от отговора. Поуспокоих се малко, но той ме гледаше все тъй втренчено. Изпитът не беше приключил.

— Погледни тази топка косми, Оррек — рече той. Малка топка кални конски косми се въргаляше в краката ми на почернялата слама. Бях я смъкнал с чесалото от гърба на кобилата. Помислих си, че баща ми ще ме сгълчи, задето съм измърсил пода.

— Погледни я. Гледай само в нея. Не отмествай поглед. Подчиних се.

— Сега мръдни с ръка… ето така. — Той застана зад мен и премести лявата ми ръка бавно, докато пръстите не посочиха топката. — Дръж така. А сега повтаряй след мен. С дъха си, не с глас. Кажи това. — Той прошепна нещо, което нямаше никакъв смисъл, поне за мен, и аз го повторих шепнешком, държах ръката си тъй, както я бе нагласил, и не откъсвах поглед от косматата топка.

За миг нищо не помръдваше, всичко бе застинало. После Пъстра въздъхна и пристъпи с копита и чух как през вратата нахлува вятър. Косматата топка на пода помръдна.

— Тя помръдна! — извиках.

— Вятърът я премести — рече баща ми. Говореше меко и на устните му трептеше усмивка. Той се изправи решително и разкърши рамене. — Ще почакаме малко. Още не си на шест.