Читать «Хоризонти» онлайн - страница 51

— Татко се кълне, че всичко е било наред, когато го е прибрал, че никой не го е изпускал… Какво е станало? Вейв, можеш ли да го оправиш?

— Ох… — Вейв посегна към ножа. — Колко е стар, Нийта? Не съм го правила аз.

— Не съм сигурна. Татко го е носил, когато е бил млад, също и чичо му преди него. Да не би да сме объркали нещо? Дали не е трябвало да го държим намаслен, или… или…

Създателката обърна острието и огледа пукнатината.

— Не, това няма значение. Просто е прекалено стар, Нийта. Същността в ножовете не е вечна.

— Утре заминаваме да патрулираме и исках да го взема!

Същият патрул, с който тръгваха Бар и Ремо. Значи имаше две причини за огромното желание на младежите да се включат — една руса и една червенокоса. Даг се постара да не му проличи, че му е смешно.

— Нищо ли не можеш да направиш? — настоя Нийта. — Значи саможертвата на роднините ми е била напразна. Просто е отишла на вятъра.

Даг бе ставал свидетел на подобна сцена с разстроени млади патрулни. Опита се да обясни.

— Ако този нож е бил носен по време на патрул години наред, значи не е отишъл на вятъра, макар да не е бил използван, за да унищожи злина. Той ни е бил достойна подкрепа.

Нийта го погледна така, сякаш искаше да каже: „Ти пък кой си, мътните те взели?“.

— Можех да взема този, когато бях в Лутлия, вместо онзи, който ми даде баба, и да го използвам в гнездото, което откри патрулът ми. Така все още щяхме да имаме другия.

Повечето млади патрулни, които заминаваха на север за Мъртвото езеро, си носеха заредени споделящи ножове. Бе нещо като такса за обучението им. Даг на два пъти бе носил заредени ножове в началото на службата си като патрулен. Половината от патрулните, които се връщаха, бяха готови да поемат новите си задължения, но без ножовете. На север се изпращаше непрекъснат поток от саможертви.

— Това не се знае — опита се да я успокои Вейв. — Предполагам, че и ножът, който си взела, е бил стар, нали? Ако не го беше взела, и той можеше да се пропука.

— Трябваше да взема и двата. — Нийта сви юмруци и въздъхна. — Просто не знам кога ще имам шанс да получа нов. За жалост всичките ми роднини са здрави като камъни.

Типичният хумор на патрулните.

— Тук никой не иска да споделя — обади се Тавия — Никой от шатрата няма да ми даде нож, защото никой няма. Мама дори не ми позволява да се обвържа с незареден! Разправя, че съм била прекалено млада. Нийта казва, че в Лутлия, щом си на възраст, за да се включиш в патрула, значи си достатъчно голям, за да споделяш!

Е, в Олеана наистина беше така. Даг си спомни братовчед си, също патрулен, който бе споделил смъртта си на деветнайсет. „Наистина прекалено млад.“ Според Даг и двете страни бяха прави, което обърка мислите му. А дали не бяха чувствата?

Прииска му се да разсее младата жена от тежките й мисли.

— Ти ли ще си капитан утре?

— Още не — нацупи се Нийта. — Но лагерният капитан ми обеща да заема следващия свободен пост.

— Колко патрули има Ню Мун Кътоф?