Читать «Хоризонти» онлайн - страница 222

Даг се облегна назад. Фаун беше сериозна и мълчеше. Не искаше да го съди, преди да чуе всичко.

— Беше просто шега, почти де. По онова време. Поне така си мислех.

— Едва ли на нея й е било до смях — обади се Фаун.

— Да, разбрах.

Фаун го изгледа.

— Да не би да се е обесила?

Бар се ококори.

— Да се обеси?! Че фермерките правят ли подобни неща?

— Понякога. Или пък се давят.

— Не е чак толкова зле. По-скоро обратното. След като я видях, разпитах ковача… Омъжила се е. Има и дете.

— Да не би да е от седмачетата с коса като на деветмесечно бебе? — попита Даг. — От време на време попадам на такива.

— Има ги навсякъде — подкрепи го Фаун. „И аз можех да родя същото, но не стана.“

— Видяхме се пред ковачницата. Денят беше студен, но слънчев. Патрулът ми спря, за да оправим няколко паднали подкови. Тя беше донесла инструменти за поправка. Веднага ме позна, но се престори, че ме вижда за пръв път. Все едно бях невидим или поне й се искаше да съм невидим. С нея беше и бебето, момиченце, почти колкото Аулет, русокосо, къдраво, с плетена шапка с дълъг розов пискюл. Непрекъснато си въртеше главата и пискюлът се подмяташе, а тя не спираше да се киска. Даг, тя е моя.

Фаун се намръщи.

— Откъде си сигурен? Възрастта и косата ли ти подсказаха?

— Не, същността й.

Фаун погледна Даг и той кимна.

— Да, Бар веднага ще познае.

— И какво направи? — попита притеснено младата жена.

— Хукнах след нея, разбира се. Настигнах я на първия завой извън селото. Първо рече, че не ме познавала, след това нареди да се махам, защото ме мразела, ако ли не — щяла да пищи. Казах й, че момиченцето е мое, а тя отрече, после се съгласи, че била моя, а малката се разплака от крясъците и майка й най-сетне спря, за да поговорим. — След малко добави: — Кръстила я е Лили.

Бар си пое дъх и продължи, сякаш се страхуваше, че ако замълчи, няма да има сили да доразкаже:

— Каза, че животът й бил хубав, имала си добър съпруг, а аз съм нямал право да я преследвам и да й съсипвам живота.

— Отново — промърмори Фаун.

— Попитах я дали онзи човек си мисли, че момиченцето е негово? Тя отвърна, че било точно така. Предложи ми всичките пари в кесията си, само и само да мълча.

— Ти взе ли ги? — попита мило Фаун.

Бар я погледна вбесено.

— Стига, Фаун — сгълча я Даг.

Фаун въздъхна. Беше прекалено късно да му се кара. Просто нямаше смисъл. Той си беше научил урока по друг начин, възможно най-болезнения.

— Та тя ми каза, че ако искам нещо от нея, нямало да го получа, защото в момента била бременна отново, този път от съпруга си, а аз й казах, че не искам нищо, успокоих я, че е момче и е напълно здраво. Тя се зарадва и се поуспокои. Нареди ми да замина и да не се връщам, защото съм й бил причинил достатъчно мъка за един живот. — Бар примигна. — Не ми се стори много да страда.

— Ти как разбра? — сопна се Фаун. — Не си присъствал на неприятните моменти. Само защото е оцеляла, не означава, че не е страдала дълго.

— Ти какво направи? — прекъсна я Даг.

Бар се намръщи.