Читать «Хоризонти» онлайн - страница 199

— Това е Даг! Жив е! И води Аулет!

Последва радостен женски писък.

На Даг едва му остана време да внуши на Копърхед: „Дръж се прилично или ще идеш за храна на вълците“, когато десетина пребледнели, но силно развълнувани хора го наобиколиха. Копърхед спря и наведе глава.

Вайо хукна към детето си. Граус и Плъм подтичваха след нея. Даг повдигна Аулет и го подаде на майка му.

— Даг, Даг, Даг — повтаряше Аулет. — Плънкин, плънкин. Мътните. Взели.

Вайо се смееше, но по лицето й се стичаха сълзи.

— Ама колко си мръсен…

— Също като Даг! — възкликна Граус и на лицето му се изписа неподправено учудване. Даг се ухили. „Да те видя какво ще кажеш за Езерняците сега, Граус!“

Даг огледа насъбралите се, но не забеляза нито Бери, нито Уит, нито Фаун.

— Къде е Фаун?

Всички се умълчаха.

Вайо вдигна очи, смехът изчезна от очите й и останаха единствено сълзите.

— О, Даг, съжалявам.

— Какво?

— Горкичката беше толкова смела и жизнена, а след това изведнъж падна неподвижна. Ако знаехме, че си жив, щяхме да те изчакаме.

— Какви ги говориш?

Бо се промъкна напред, преглътна с усилие и посочи към сечището.

— Злината прилеп я уби тъкмо когато Уит я порази с лъка си. Мулетарите се заеха да погребват техните мъртви, та решихме да я положим при тях. Няма и час оттогава.

— Погребана!? — Сърцето на Даг заблъска. Той докосна брачната връв, загледан в почуда към пресните гробове, и възкликна: — Но тя не е мъртва! Жива е!

22.

Даг стъпи върху купчината пръст и почна да я рови с куката. Нямаше спомен как се е озовал тук. Тоягата му я нямаше.

— Трябва да я извадим! Не може да диша!

— Даг, човече! — Финч го стисна за рамото. Аш го хвана за другото рамо, за да го изправят. Даг се дръпна, без да спира да разравя пръстта.

— Няма смисъл, Даг — обади се Сейдж. — Моля те, откажи се!

Женски глас, гласът на Вайо, раздра тишината:

— Богове, той полудя!

— Не съм полудял! — изсъска вбесен Даг и се дръпна, за да се освободи от ръцете на фермерите. — И не съм преживял битка с глинените навръх планината, нито пък съм се спускал две мили и съм яздил с болен крак десет мили, за да намеря съпругата си погребана!

— Да не би да иска костите й? — обади се непознат глас, вероятно на някой от мулетарите.

— Разправят, че Езерняците изяждали мъртвите си. Било нещо като погребална гощавка. Само че тук няма да позволим подобно нещо.

— Тя му е съпруга. Може би трябва да го оставим.

— Няма да му позволя да изяде брат ми, нито пък да му отмъкне костите!

Даг се опита да се освободи, но го стиснаха още ръце. Бо викна:

— Няма смисъл, Даг! Остави я да почива в мир. Уверявам те, че й отдадохме необходимите почести.

— Тя не е мъртва! Не знам какво става, но не е мъртва! Не е възможно да е мъртва! Не и Искрицата! — Той се завъртя и отблъсна мъжете. „Това са те фермерите.“