Читать «Хоризонти» онлайн - страница 196

Тялото на болния се подготвяше да се излекува. Болката не го оставяше нито за миг. Мускулите му страдаха. Костите бяха хладни, солидни, но кръвта на места се бе съсирила и блокираше кръвоносните съдове. Аркади се зае с деликатните нерви, които приличаха на въжета и огнени езици, докато влизаше все по-навътре.

— Спри — прошепна Даг и докосна лечителя с усета си за същност. Аркади се стресна и прекъсна връзката с пациента. Дори да искаше, в този момент Даг нямаше да може да се оплете със същността на болния, защото сърцето го теглеше навън. То бе неговата котва. А пък задачата на Аркади беше много по-сложна, изискваше повече опит и… му доставяше удоволствие.

— Благодаря — прошепна Аркади. — Добра работа. Сега вече можеш да излезеш.

Даг си пое въздух и се отпусна. Колко ли време беше минало? Слънцето беше доста по-ниско.

— Преди малко припадна — докладва Кала и попи потното лице на Пако с влажна кърпа.

— Нищо чудно — отвърна бледият разтреперан Даг. „Получи се добре!“, помисли си гордо. Богове, колко много обичаше тази работа! Истинска магия. Отпусна се и няколко минути не забелязваше нищо и никой около себе си. Тавия му даде вода и сушен плънкин.

Това бе отплатата му към съдбата. Той беше донесъл късмет на Пако и се надяваше някой друг да донесе късмет на Фаун. Така дългът щеше да е платен. Сега бе ред на Даг да настоява за своето. Не беше желателно никой да му се противопоставя.

„Веднага щом имам сили да се вдигна.“

— Пако ще ходи ли отново? — попита Тавия.

Даг поклати глава.

— Рано е да се каже. Ще мине седмица, преди отокът да спадне. Чак тогава можем да кажем дали ще има трайни увреждания. Но поне ще оживее и ще може да види съпругата си.

Аркади също се надигна. Приличаше на мокър парцал.

— Трябва да намеря Фаун — рече Даг.

— Утре — заяви Аркади. — Обещавам да те свалим още утре сутринта.

— Мога и сам да ходя.

Аркади изсумтя презрително.

— Как, с търкаляне ли? Да, ще е доста бързо.

Даг докосна лявата си ръка.

— Нещо не е наред.

Аркади се намръщи, но не каза нещо. Даг се разтревожи още повече.

— Знаеш, че не мога да те вържа.

— Това няма да ме спре.

— Отсъстващи богове, Даг, ако имаш дори частица от ума на плънкин, ще изчакаш да дойде помощ.

„Аз съм помощта.“ Даг се намръщи.

— Независимо дали слезеш с търкаляне от планината, или не, докато стигнеш при каруците, ще е тъмно — убеждаваше го Аркади. — Това засега е сборният пункт. Иначе ще трябва да претърсиш цялата долина.

— Хм — изсумтя замислено Даг. Всички бяха не по-малко изтощени от него. Съпругът на Кала също липсваше. Самият Даг щеше да се разправи безцеремонно с всеки патрулен, който се опиташе да действа необмислено като него. Докосна отново брачната връв през ризата, но тя не му разкри нищо ново. Беше променена, но какво ли означаваше това? Може пък недостатъчно добре изплетената връв на Фаун да се разпадаше.

Не, не беше това. Имаше нещо друго.

Откри неочакван съюзник в лицето на Аулет, който се събуди и уплашен от непознатите, отново се разплака за майка си. Даг го остави да пищи. Тавия побърза да го предаде на Кала, която не постигна никакъв успех. Аркади се намръщи.