Читать «Хладнокръвно» онлайн - страница 8

Мистър Клътър мина през овощната градина и продължи да върви край реката, която тук беше плитка и осеяна с островчета — плажове с мек пясък сред водата. Много отдавна, през горещите неделни дни, когато Бони още „се интересуваше от всичко“, на тези островчета се носеха кошници с храна и семейните следобеди минаваха в очакване рибата да клъвне. Мистър Клътър рядко срещаше непознати, влезли незаконно в стопанството, което се намираше на миля и половина далеч от главното шосе, и за да се стигне до него, се минаваше по черен път. Не беше място, в което случайни хора могат да се озоват. Сега внезапно се появи цяла група и Теди, кучето, хукна напред с бесен предизвикателен лай. Но Теди беше особен. Макар че беше доста добър пазач, винаги нащрек, готов да вдигне врява, храбростта му имаше недостатък. Щом видеше пушка, както сега — защото неканените гости бяха въоръжени, — навеждаше глава и подвиваше опашка. Не можеха да разберат защо, тъй като никой не познаваше историята му. Знаеха само, че е скитник, когото Кениън прибра преди няколко години. Посетителите бяха пет души — ловци на фазани от Оклахома. Сезонът на фазаните в Канзас, прочуто ноемврийско събитие, привлича огромен брой ловци от съседните щати и през изтеклата седмица полкове ловджийски шапки бяха марширували през есенните простори — възбудени и увлечени от стрелбата срещу летящите, добре охранени със зърно птици. Според обичая, ловците, ако не са поканени, плащат на собственика на земята такса за разрешение да преследват плячката си в неговото стопанство. Но когато оклахомците предложиха да откупят ловджийските си права, мистър Клътър се засмя: „Не съм толкова беден, колкото изглеждам. Продължавайте. Свалете колкото можете“ — каза той. След това пипна такето си за поздрав и тръгна към къщи и към всекидневната си работа. Той не подозираше, че този ден ще бъде последният в живота му.

Като мистър Клътър и младият човек, който закусваше в кафенето „Малко бижу“, никога не пиеше кафе. Предпочиташе тонизиращите билкови напитки. Три аспирина, газирано питие и няколко цигари „Пел Мел“ една след друга — това беше представата му за хубава закуска. Докато пушеше и пиеше, той разглеждаше картата на Мексико, разтворена пред него на бара, но му беше трудно да се съсредоточи, защото очакваше един приятел, а приятелят закъсняваше. Той погледна през прозореца към тихата улица на малкото градче, улица, която до вчера никога не бе виждал. От Дик нямаше и следа. Но той положително щеше да дойде. В края на краищата целта на срещата им беше идея на Дик, неговият „голям удар“. А като свършат — в Мексико. Картата беше изпокъсана, толкова изтрита от пипане, че беше станала мека като шамоа. В ъгъла на хотелската стая, където се беше настанил, имаше стотици други като нея — изтъркани карти на всеки щат в Америка, на всяка канадска провинция, на всяка южноамериканска държава. Защото младият човек беше неуморим в съставяне планове за пътешествия, от които доста беше осъществил; Аляска, Хаваи, Япония, Хонконг. Сега благодарение на едно писмо, покана за „голям удар“, той беше пристигнал тук заедно с всичкото си имущество: един мукавен куфар, китара, две големи кутии, натъпкани с книги, географски карти, песни, стихове и стари писма — общо не по-малко от четвърт тон. (А лицето на Дик, когато видя тези кутии! „Господи, Пери! Навсякъде ли мъкнеш тоя боклук?“ А Пери беше отговорил: „Боклук ли? Една от тези книги ми струва трийсет доларчета!“) Ето го сега в малкия Олат, Канзас. Ала смешно е, като си помислиш; представи си да се върнеш обратно в Канзас, когато само преди четири месеца си се заклел първо пред щатската комисия за предсрочно освобождаване, после пред себе си, че кракът ти никога няма да стъпи в щата. Е, не било задълго.